Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 29

— Кой ще определи, че е болен?

— А, това не е лесно. Другите болни, помагачите, чувствителните — всички, които могат реално да преценят състоянието му. В крайна сметка и той самият. Ако противно на всички останали е убеден, че има право, тогава трябва да поиска аудиенция при кралицата. Накрая, независимо дали е имал право, или е бил на погрешен път (което не е съществено), той може да се присъедини към някоя общност от пустинята и да размишлява три години или, ако предпочита, да търси неща, което е все същото Когато се завърне, ако проблемът още съществува, общността ще трябва да използува други форми. Такъв е обичаят.

— Училището…

— Няма училище.

— Образованието във Вариана не е ли задължително?

— Не. Както не е и интелигентността, физическата сила или ловкостта. Дори да не можеш и да свириш, пак никой няма да те упрекне!

— Колко неграмотни имате?

— Не знам, приятелю. Ние нямаме и статистика. Но мога да ви кажа, че аз лично не съм срещал човек над шестнайсет години, който да е неграмотен. Това не означава, че няма неграмотни, но те несъмнено се чувстват щастливи колкото другите, а може би и повече.

— Да се върнем на транспорта. Знам, че във Вариана той е изключително бавен.

— Ние искаме да е така.

— КОЙ го иска?

— Ние всички, общността, народът… Никое наземно превозно средство не надвишава петдесет километра в час. Напълно достатъчно е и в рамките на това, което наричаме човешки мащаб. Впрочем средната скорост на движение в нашите градове е чувствително по-висока от кои в индустриалните градове от миналия век.

— Но вие притежавате дирижабли, които летят поне два пъти по-бързо. При всички положения имате нужда от някакъв пътен и въздушен правилник.

— Правила — да. Но не и правилник.

— Закон за пътищата?

— Пътния закон за честта и приятелството.

— Кой следи за спазването му?

— Не бързаме и се обичаме един друг — това е цялата ни тайна. Така че нямаме нужда от жандарми. Но винаги в случай на нужда могат да се притекат помагачите и преданите. Съществуват и наказания, за които виновните обикновено сами настояват.

— Добре, да си представим, че по един или друг начин се сдобия с бърза кола и започна да всявам паника в някой от вашите градове. Какво ще стане тогава?

— Интересен пример, Гам. Неотдавна имахме подобен случай. Мъж от Натилондия — може би отчаян, че на четирийсет и пет години все още не се е променил — се сдобил с водородна кола, произведена в Г.Ю., и преминал през града като луд, какъвто и бил. Убил двама души.

— И тълпата го линчувала, нали? Незабавен народен съд. Чух за това.

— О, не сте чули добре. Общността и тълкувателите на закона поискали от мъжа да унищожи колата и да съживи убитите.

— Май пак не чух добре. Изглежда, нещо оглушавам. Да съживи мъртвите? Това прави ли се във Вариана?

— В действителност мисля, че още никой не е успял. Но това бе подходящ случай, за да се опита отново. Решителите решиха, че всеки убиец трябва да се занимава сериозно с този проблем поне шест месеца. Никой не успя. Правейки извод от неуспеха си, всички те пожелаха да се променят — нещо, което, разбира се, кралицата веднага заповяда.