Читать «Но коя територия?» онлайн - страница 13

— Какъв човек? Каква класа?

— Ами някои хора трябва да притежават едновременно картата и територията. Може би точно това представлява Интер. О, само предполагам…

— Любов моя — каза Бетина, — колко си умен!

— Благодаря ти, скъпа. Дори не допускаш колко ми помагаш. Обичам те!

— И аз те обичам.

Бетина коленичи пред Брес и пое внимателно в пръстите си половия му орган. Ефектът бе мигновен. Тя приближи лицето си, устните си…

— Колко си твърд, скъпи!

— Колко си хубава, любов моя!

И за няколко минути Бреслин Делатика се почувства младият бог, какъвто винаги, винаги бе мечтал да бъде. Усещаше в себе си сили да предизвика на двубой Уърлд Лозис, Интер, целия свят и неговите тъмни господари, които и да са те.

Най-сетне — най-сетне бе открил картата на една вълшебна територия.

Първата работа на тази мръсница беше да отиде да ме продаде на политическата полиция!

И като награда ченгетата бяха разрешили на нежната Бетина да присъства на разпита на своя любим.

— Ще проговориш, мършо! Ще проговориш!

Иглата бавно проникваше в мозъка на Брес.

В дежурната стая на Държавна сигурност младият доктор по социология бе вързан гол, пребит, кървящ върху желязна маса със стърчащи нагъсто електроди. Върху нашарения му от удари корем потръпваше конвулсивно смляна розовееше плът — жалък остатък от мъжки орган.

Театър. Осакатяванията и мъченията, разбира се, бяха ненужни — съществуваха по-ефикасни средства за изтръгване на точни и обстоятелствени признания. Но от време на време трябваше да доставят удоволствие на един толкова предан и добър доносник като хубавата Бетина.

— Бреслин Делатика — произнесе гласът на Уърлд Лозис с топъл, почти братски тон. — Бреслин Делатика, аз съм ти приятел. Твоят най-добър приятел. Отговори ми.

Иглата проникна по-надълбоко. Гърч изпъна корема на Брес. Бетина избухна в смях.

— Коя територия? Коя територия, Бреслин? — попита компютърът с нежен глас.

Бреслин се предаде. Твърде късно. Знаеше го. По-голямата част от него бе мъртва. Но евотоникът, който му бяха инжектирали, му даде сили да се надигне и да произнесе няколко думи:

— Картата… — прошепна той. Компютърът видимо се поколеба.

— Какво искаш да кажеш?

Бреслин отвори очи към един свят, който вече не бе негов.

— Територията е картата — каза той.

— Но коя карта? — попита компютърът. Бреслин не отговори веднага. Може би въпросът не бе стигнал до съзнанието му. След доста време прошепна, на един дъх:

— Територията е проекция на картата. Ако се унищожи картата…

Нещо избухна в мозъка на Бреслин. Клепачите му бавно се спуснаха над втренчените очи. Въпреки това довърши с много тих глас (защото евотоникът все още действаше):

— … изчезва и територията!

Гласът на компютъра премина в писък и последният въпрос беше вик:

— Но коя територия? Но коя тер…

Залязващото слънце светеше между дъга от сиви облаци и виолетовия хоризонт. Полегатите, съвсем бледи лъчи осветяваха първите къщи на селото… За да убие времето, Брес мечтаеше за приятелката си Енеиди.

Информация за текста

Michel Jeury

1975

Сканиране, разпознаване и редакция: Xesiona, 2008