Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 9

Решил да не остави Екардо зад гърба си, Хоукмун заотстъпва бързо надолу по стълбите, без да се обръща. Изведнъж рамото му се блъсна в някакво тяло и той се извърна, очаквайки да види насреща си Екардо.

Ала в следния миг от изненада едва не изпусна сабята си.

— Оладан!

Дребният човекозвяр тъкмо вдигаше сабята — доскоро принадлежала на Екардо — над главата на размърдващия се мечок.

— Аха — жив съм. Но не ме питай как. И за мен самия е мистерия.

В същия миг Оладан стовари плоското на сабята върху шлема на Екардо. Рицарят се отпусна безжизнено.

Нямаше повече време за приказки. Хоукмун едва успя да отбие следващия удар на д’Аверк. Ала пътем зърна изненада в погледа му.

Хоукмун използва този миг на колебание за да се прокрадне под гарда на противника си, острието му удари бронираното рамо на д’Аверк, но той успя да го отклони встрани и на свой ред се хвърли в атака. Зад гърба му се хилеха зловещо мечите маски на останалите войни.

Хоукмун и Оладан заотстъпваха към вратата, надявайки се да запазят преимуществото на позицията си. През следващите десетина минути боят продължи без нито една от страните да наклони везните на своя страна, а в това време двамата приятели успяха да убият трима гранбретанци и да ранят други двама. Ала Хоукмун едва държеше сабята си.

Изцъклените му от умора очи с мъка различаваха противниците, които ги обкръжаваха все по-плътно. Изведнъж до ушите му стигна тържествуващият вик на д’Аверк: „Искам ги живи!“ и после той рухна под наплива на металната вълна.

Трета глава

Призрачният народ

Осукани в тежки вериги така, че едва си поемаха дъх, Хоукмун и Оладан се озоваха в подземията на кулата, които изглежда на дълбочина достигаха толкова, колкото се издигаше постройката над тях.

Най-сетне спряха пред масивната врата на някаква подземна килия, която преди вероятно е служила за склад, но сега изпълняваше ролята на тъмница.

Тук ги захвърлиха на голия каменен под. Оставиха ги да полежат известно време, сетне ги претърколиха грубо с ботуши, а над двамата се надвеси, с факла в ръка, мускулестият Екардо, чиято зловещо ухилена маска лъщеше заканително в мрака. До него бе застанал д’Аверк, все още вдигнал маската си назад, а зад двамата издигаше ръст високият войн, който Хоукмун бе съгледал по-рано. Д’Аверк попиваше устните си с алена копринена кърпа и се облягаше уморено на мускулестото рамо на своя подчинен. Той се закашля театрално и се усмихна на своите пленници.

— Опасявам се, господа, че скоро ще трябва да ви напусна. Този подземен въздух хич не ми влияе добре. Но предполагам, че едва ли ще причини вреда на двама млади руменобузи здравеняци като вас. Все пак, мога да ви успокоя, че вие също няма да останете дълго тук. Помолих да ми изпратят по-голям орнитоптер, който да ви откара и двамата в Сицилия, където е станът на нашите главни сили.

— Значи вече сте превзели Сицилия? — попита почти равнодушно Хоукмун. — И този остров ли падна в ръцете ви?

— Да. Тъмната империя не си губи времето. Ще ви призная, че именно аз, — д’Аверк се закашля с насмешлива скромност и прикри устни с кърпа — съм героят на Сицилия. Благодарение на моето гениално командване островът падна без особени усилия. Не искам да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех, защото Тъмната империя разполага с множество кадърни пълководци. Но все пак, през последните месеци Империята набеляза значителни успехи — както в Европа, така и на изток.