Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 10

— Но Камарг все още се държи — подхвърли Хоукмун. — И това сигурно вбесяха вашия крал-император.

— О, Камарг едва ли ще издържи на продължителна обсада — отвърна безгрижно д’Аверк. — Защото смятаме да съсредоточим главните си сили, цялото си внимание ако щете, върху тази малка провинция. Кой знае, може вече да е паднала…

— Не и докато граф Медни е жив — усмихна се Хоукмун.

— Ах да… — поклати глава д’Аверк. — Наскоро чух, че бил тежко ранен, а в последната битка загинал фон Вилач.

Хоукмун не знаеше да вярва ли на д’Аверк. Макар лицето му да не издаваше нищо, новината го беше разтърсила дълбоко. Наистина ли беше паднал Камарг — и ако е така, каква съдба бе сполетяла Изелда?

— Виждам, че новината те разтревожи — промърмори д’Аверк. — Но не се страхувай, дук Дориан, защото дори да превземем Камарг, ще го запазим непокътнат. Възнамерявам да поискам за себе си тази провинция — като възнаграждение за залавянето ти. А на моите верни сподвижници — той махна небрежно с ръка към заобикалящите го войни — ще раздам постове, та да управляват, когато отсъствам. Те всички споделят не само неволите, но и радостите — колкото и малко да са — на моя живот. Няма да е честно, ако не са част и от този предстоящ триумф. Екардо, например ще стане мой пръв заместник, а Питър смятам да направя граф.

Зад маската на гиганта се разнесе доволно сумтене. Д’Аверк се усмихна.

— Вярно, момчето не е особено обременено с мозък, но затова пък силата и лоялността му не подлежат на съмнение. Може би ще го поставя на мястото на граф Медни.

Хоукмун се размърда ядосано.

— Ти наистина си отвратително чудовище, д’Аверк, но не смятам да се поддам на уловките ти, макар че именно това целиш. Моето време отново ще дойде. Може би ще успея да избягам. Ако го направя — тогава ти ще заживееш в постоянен страх от деня, когато можем да се срещнем, но с разменени роли.

— Какъв невероятен изблик на оптимизъм, скъпи Дориан. Но моля те, почивай си, събирай сили, защото ще са ти нужни, когато те върна в Гранбретан.

При тези думи д’Аверк се поклони подигравателно и излезе, следван от хората си. Светлината в килията угасна и Хоукмун и Оладан останаха в непрогледен мрак.

— Знаеш ли — промърмори не след дълго Оладан — направо не е за вярване докъде стигнахме за толкова кратко време. Все още не зная сънувам ли, мъртъв ли съм, или това е голата действителност.

— Но какво се случи с теб? — попита Хоукмун. — Помислих, че си загинал, след като се строполи от високото.

— Така и трябваше да стане — съгласи се Оладан, — ако по средата на падането не бях прибран от призраци.

— Призраци ли? Шегуваш се.

— И през ум не ми минава. Тези същества — дето приличат на призраци — се появиха от един прозорец на кулата и ме отнесоха безпрепятствено до земята. На външен вид са като хора, само дето не усещах докосването им…