Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 11

— Паднал си, ударил си се и всичко това ти се е привидяло.

— Може и да си прав — рече Оладан, но после продължи с променен глас. — Но ако е така, значи продължавам да сънувам. Я погледни наляво.

Хоукмун изви глава и възкликна изумено от гледката. Съвсем ясно различаваше фигура на мъж, само че беше с мътновато-бял цвят и стената отзад прозираше.

— Това ако не е класически призрак — каза Хоукмун. — Странно, че споделям съня ти…

Тих, музикален смях се разнесе от изправената над тях фигура.

— Вие не сънувате, странници. И ние сме хора като вас. Само дето масата на нашите тела е леко променена. Истината е, че не съществуваме в едно и също измерение с вас. Ала в действителност сме напълно реални. Ние сме жителите на Сориандум.

— Значи не сте изоставили града си — сети се Оладан. — Но как тогава достигнахте това… странно състояние.

Човекът-призрак се засмя отново.

— Чрез контрол на ума, научни експерименти, както и овладяване тайните на времето и пространството. Искрено съжалявам, че не мога да се разпростра по-обстойно върху този въпрос, защото в процеса на нашето усъвършенстване ние изобретихме, между всичко останало, и един напълно нов език и термините, които би трябвало да използвам, няма да ви говорят нищо. Но в едно ще ви уверя още сега — не сме изгубили способността си да преценяваме характера на нашите събеседници и веднага определихме, че вие сте наши приятели, а онези другите — истинските врагове.

— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.

— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.

Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.

Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.

— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.

— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.

Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.