Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 64

В отговор Хоукмун се подсмихна хитро.

— Имаме все още една възможност — рече той. — Към тях, чудовища мои — извика той — убийте ги, мои верни котенца! Подчинете ми се, в името на амулета!

Ягуарите извърнаха глави към приближаващите се гранбретанци, които бяха така опиянени от близостта на търсения противник, та не бяха забелязали чудовищата. Водачът им вдигна своя дротик.

И тогава котките се нахвърлиха върху него.

Изелда закри лице, докато планината се огласяше от ужасени писъци и кръвожадно ръмжене.

На другия ден прехвърлиха планината и се спуснаха в зелена долина, сред която зърнаха китно и на пръв поглед мирно планинско селце.

Д’Аверк огледа селцето, протегна ръка към Оладан и каза:

— Камъните, ако обичаш, приятелю Оладан. В името на Руническия жезъл, чувствам се като дрипав просяк в тези дрехи! — Той взе камъните, премери теглото им на дланта си, намигна закачливо на Хоукмун и пое надолу към селцето.

Останалите налягаха във високата трева и го изпроводиха с погледи, докато французинът се изгуби из близките улици като си подсвиркваше безгрижно.

Чакаха четири часа. Хоукмун придобиваше все по-мрачно изражение, на няколко пъти той хвърляше гневни погледи на Оладан, който хапеше устни и сумтеше.

И ето, че д’Аверк се появи отново, но придружен от някакви непознати. Хоукмун установи изненадан, че са войници на Тъмната империя, при това от страховития Орден на вълка, към който принадлежеше и самият барон Мелиадус. Дали не бяха разпознали и пленили д’Аверк? Но не — той се държеше съвсем приятелски с тях. Накрая помаха с ръка, завъртя се и пое право към мястото, където се бяха скрили Хоукмун и другарите му, метнал огромен вързоп на рамо. Още по-изненадан беше Хоукмун, когато видя, че вълчите маски се връщат обратно в селото, оставяйки д’Аверк на свобода.

— Ама и тоя д’Аверк си го бива да омайва хората — захили се Оладан. — Сигурно ги е убедил, че е случайно минаващ пътник. Както виждам, по тези места войниците на Тъмната империя все още се държат хрисимо.

— Може и така да е — отвърна Хоукмун, но не изглеждаше напълно убеден.

Оказа се, че вързопът е натъпкан с чисти ризи, наметала, бричове и значително количество хранителни припаси — сирене, хляб, сланина, сушено месо. На всичко отгоре д’Аверк върна почти всички камъни на Оладан.

— Пазарувах доста евтино — каза той, но изведнъж забеляза изражението на Хоукмун. — Какво има, дук Дориан? Не си ли доволен? Съжалявам, не намерих подходяща рокля за лейди Изелда, но бричовете и ризата ще свършат работа.

— А тези войници на Тъмната империя — рече Хоукмун и посочи с палец към селото. — Изглеждаше доста близък с тях.

— Отначало наистина се притеснявах малко — призна си д’Аверк. — Но по тези места гранбретанците са доста кротки — наредили са им да се сдържат, за да покажат на местните какви предимства има животът под управлението на Тъмната империя. По всичко изглежда, че са решили да подкупят Карпатския крал. Обичайния метод — първо със злато, после с меч. Зададоха ми няколко въпроса, но изглежда не пробудих подозренията им. Казаха също, че воюват в Чехия и почти са покорили тамошния народ, ако се изключат един-два разбунтувани града.