Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 62

Когато приключиха с яденето Хоукмун въздъхна и се усмихна.

— Казват, че добрата храна прогонвала всички грижи, — рече той — но досега не го вярвах. Чувствам се нов човек. Това е първото свястно ядене от месеци насам. Прясно изпечено дивечово месо — о, какво неописуемо удоволствие!

Д’Аверк, който си облизваше крадешком пръстите и незабелязано за останалите бе погълнал няколко огромни къса, отвърна:

— Дориан, завиждам на здравето и апетита ти. Да си призная, мечтая да си похапвам така добре като теб.

— Аз пък завиждам на твоя апетит — ухили се Оладан. — Изяде храна за цяла седмица.

Д’Аверк го погледна укорително.

Загърната в плаща на Хоукмун, Изелда потрепери и остави пред себе си кълката, която огризваше.

— Чудя се, — каза тя — дали да не потърсим някое градче наблизо. Имам нужда от някои неща…

Хоукмун я погледна засрамен.

— Разбира се, Изелда, скъпа моя. Макар че ще срещнем трудности… Ако по тези места се срещат войски на Тъмната империя най-добре да продължим право на запад, към Камарг. Може би ще намерим подходящ град в Карпатия. Трябва да сме близо до границата.

Д’Аверк посочи с пръст колесницата и чудовищата.

— Едва ли ще ни посрещнат добре където и да било, когато се появим с това нещо. Дали някой от нас да не отиде сам до близкото селце?…Всъщност, нямаме и пари.

— Аз имам Червения амулет — сети се Хоукмун. — Можем да го продадем.

— Глупак — втренчи ядосан поглед в него д’Аверк. — Този амулет е твоят живот — той е единствената ни защита. Благодарение на него командваме тези чудовища. Струва ми се, че ти не мразиш толкова амулета, колкото отговорността, която стоварва на плещите ти.

Хоукмун сви рамене.

— Може би си прав. Може би предложението ми е глупаво. Но този камък хич не ми се нрави. Защото видях нещо, на което вие не станахте свидетели — видях какво е направил от един човек, който го е носил трийсет години.

Оладан го прекъсна.

— Няма смисъл да спорим, приятели мой, защото предчувствайки, че подобна нужда ще възникне, аз поразтършувах из залата на Лудия бог и изтръгнах колкото намерих очи от войниците на Тъмната империя…

— Очи ли! — възкликна отвратено Хоукмун, но се успокои, когато видя, че Оладан е протегнал шепа, пълна със скъпоценни камъни, с каквито бяха покрити маските на гранбретанците.

— Чудесно — кимна д’Аверк. — Нуждаем се от провизии и от дрехи за лейди Изелда. Кой от нас ще рискува да влезе в първия град, когато стигнем Карпатия?

— Защо да не си ти? — погледна го насмешливо Хоукмун. — Достатъчно ще е сър Хюлам да съблече така познатите на всички одежди. Мен веднага ще ме разпознаят по камъка в челото ми, а пък Оладан по косматото лице. Но ти си все още мой пленник…

— Вашите думи ме огорчават, любезни Дориан. Мислех, че вече сме съюзници — обединени срещу общия враг, свързани с кръв, помагали си в беда…

— Май все аз ти помагах.

— И така да е. Все пак…

— Пък и не ми се ще да те пусна с цяла шепа скъпоценни камъни. Днес нещо не съм в доверчиво настроение.

— Имаш думата ми, дук Дориан — отвърна безгрижно д’Аверк, но очите му гледаха някак навъсено.

Хоукмун също сбърчи вежди.