Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 19

Недалеч от тях се бяха скупчили войните от Гранбретан, начело с д’Аверк и всички до един се озъртаха ужасено.

Незнайно как металното чудовище беше стигнало града и се беше устремило право към тях. Само след минута земята под краката му се изпълни с трупове на гранбретанци. Останалите войни, подканвани от д’Аверк, се опитваха да заобиколят чудовището и да го унищожат.

Острите стоманени шипове лъщяха ярко на слънцето, металните зъби потракваха в зловещата паст, а ноктите му сграбчваха меката плът на войните и я късаха като хартия.

— Виждам, че чудовището ще се погрижи за тях — рече Хоукмун. — Виж — конете ни. — Само на триста стъпки от тях стояха двата могъщи коня. Хоукмун и Оладан изтичаха при тях, възседнаха ги и ги пришпориха далеч от мястото, където доскоро се намираше градът Сориандум, и където металното чудовище правеше на пихтия войните на д’Аверк.

След като уви грижливо странния подарък от призрачния народ, Хоукмун даде знак да продължат към брега.

В застланата с изсъхнала трева степ се яздеше значително по-леко и двамата не след дълго подминаха хълмистата земя и се спуснаха в долината, през която течеше река Ефрат.

Решиха да лагеруват на брега на широката река, докато обсъдят по какъв начин да я прехвърлят, защото водите й бяха буйни и ако можеше да се вярва на картата, която носеше Хоукмун, най-близкият брод бе на няколко мили на юг от тях.

Хоукмун плъзна поглед по реката, чийто води бяха озарени в кървавочервено от залязващите лъчи на слънцето. От устните му се отрони тиха, но мъчителна въздишка и Оладан вдигна учудено глава от леглото си при огъня.

— Какво те гризе, господарю Дориан? Не се ли радваш, задето се измъкнахме толкова лесно?

— Ако нещо ме гризе, това е мисълта за бъдещето, Оладан. Помисли само — ако д’Аверк не ни е излъгал и граф Медни наистина е тежко ранен, а фон Вилач убит, тогава страхувам се, че като се върнем, ще намерим в Камарг само пепелища — както се бе заканил на времето барон Мелиадус.

— Нека първо стигнем там — опита се да го ободри Оладан. — Не е изключено д’Аверк да те е заблудил преднамерено. В едно не се съмнявам — че Камарг още се държи. От онова, което си ми разказвал, стигнах до заключението, че тази провинция е добре подготвена за продължителна обсада и не се съмнявам, че ще може да издържи на атаките на Тъмната империя. Ще видиш, че…

— Дали ще видя? — произнесе Хоукмун, свел поглед към земята. — Ще видя ли, Оладан? Д’Аверк беше толкова самоуверен, когато говореше за победите на Гранбретан. Ако наистина Сицилия е тяхна, тогава трябва да са завладели вече и части от Италия и Испания. Не разбираш ли какво означава това?

— Да си призная, географските ми познания отвъд Българските планини са доста слаби — поклати засрамено глава Оладан.

— Това означава, че всички пътища за Камарг — както по суша, така и по море — са отрязани от ордите на Тъмната империя. Дори и да стигнем морето, дори да намерим кораб, какви шансове имаме да пресечем безпрепятствено Сицилианския канал? Морето сигурно гъмжи от гранбретански кораби.