Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 17

Преследването продължи по тесните тунели, докато неочаквано Хоукмун се озова в предната галерия, завършваща с тясна цепнатина, зад която бе външният свят. Металното чудовище нямаше да успее да го последва отвъд цепнатината.

Хоукмун побърза да се промуши през нея и още щом почувства хладния нощен въздух той въздъхна облекчено и положи Оладан на пясъка. Малкият човекозвяр дишаше и на пръв поглед не се виждаше нищо счупено. По-сериозно изглеждаше само кървавото охлузване на челото му, което можеше да обясни и защо е в безсъзнание. Докато опипваше тялото му за други рани през цепнатината се мярнаха блестящите люспи на чудовището.

От устните на Оладан се отрони тих стон.

— Оладан, жив ли си? — повика го изплашено Хоукмун.

— Уф… главата ми ще се пръсне — изстена Оладан. — Къде сме?

— В безопасност. Опитай се да станеш. Скоро ще се зазори, а трябва да сме в Сориандум преди изгрев слънце, инак хората на д’Аверк ще ни забележат.

Оладан се надигна, олюлявайки се и смръщи болезнено чело. От цепнатината долетя яростния вопъл на чудовището и металическо дрънчене от ударите в скалата.

— В безопасност, казваш? — рече Оладан и се огледа. — Но за колко дълго?

Хоукмун се извърна. Огромна пукнатина зееше над тесния проход в скалите и се разширяваше при всеки удар на механичното чудовище.

— Мисля, че сега му е времето да се махаме — извика Хоукмун, вдигна вързопа и затича към Сориандум.

Не бяха изминали и половин миля, когато зад тях се разнесе оглушителен трясък. Двамата се озърнаха тъкмо на време, за да видят как скалата се разцепва и през новообразувания широк отвор се появява чудовището. Околните хълмове се огласиха от свирепия му вик, който сигурно бе стигнал чак до Сориандум.

— Чудовището е сляпо, — обясни Хоукмун — така че едва ли ще може да ни последва. Но ще сме в по-голяма безопасност, когато стигнем града.

Затичаха се още по-бързо и скоро се озоваха в покрайнините на Сориандум.

Зазоряваше се, когато доближиха къщата, обитавана от призрачния народ.

Пета глава

Машината

Ринал и още двама от призрачните ги посрещнаха пред къщата и ги отнесоха до втория етаж. В този момент слънцето изгря на хоризонта и под ярките му лъчи хората-призраци изглеждаха още по-нереални. Изгубил търпение Ринал пръв се зарови във вързопа на Хоукмун.

— Точно такава я помнех — промърмори той, докато въртеше кристалната машина пред очите си, за да я огледа по-добре. Ръката му допря леко осмоъгълният предмет, монтиран върху подложката от оникс. — Не е необходимо повече да се боим от маскираните войни. Сега вече можем да им избягаме, когато пожелаем…

— Но нали казвахте, че няма никакъв начин да напускате града? — учуди се Оладан.

— Това е вярно. Но с помощта на тези машини можем да вземем целия град с нас — стига да имаме късмет.

Хоукмун тъкмо се готвеше да разпита Ринал по-подробно, когато от улицата долетя някаква глъчка и той изтича при прозореца, за да надникне предпазливо. Долу стояха д’Аверк и още двадесетина войници. Един от тях сочеше с ръка прозореца.