Читать «Амулетът на лудия бог» онлайн - страница 18

— Вероятно са ни видели — прошепна Хоукмун. — Трябва да се махаме. Не можем да се бием с тях — твърде много са.

Ринал го погледна разтревожено.

— Но не можем и да си тръгнем. Ако решим да използваме машината точно сега, това би означавало да ви оставим право в лапите на д’Аверк и хората му. Не зная какво да реша.

— Използвайте тази ваша машина — посъветва го Хоукмун — и оставете на нас да се тревожим за д’Аверк.

— Не можем да ви оставим да загинете! Не и след онова, което направихте за нас.

— Използвайте машината!

Но Ринал все още се колебаеше.

От улицата достигна нов шум и Хоукмун надникна през прозореца.

— Донесли са стълба. Всеки момент ще са тук. Използвай машината си, Ринал.

Ето че и жената-призрак подкрепи Хоукмун.

— Използвай машината, Ринал. Ако това, което чухме, е вярно, тогава наистина нашият приятел едва ли ще пострада, когато попадне в плен при д’Аверк.

— Какво искате да кажете? — попита Хоукмун. — Откъде знаете?

— Защото имаме приятел, който не е от нас — обясни му жената. — Понякога ни гостува и ни носи новини от външния свят. Той също служи на Руническия жезъл…

— Да не е Рицаря в Мрамор и Злато? — прекъсна я Хоукмун.

— Ами да и той ни каза, че вие…

— Дук Дориан! — извика Оладан, като сочеше прозореца. Първата от мечите маски се беше показала през него.

Хоукмун извади сабята от ножницата, хвърли се към парапета и заби острието в гърлото на нахалника, точно под подбрадника. Мъжът полетя назад и се строполи на улицата със сподавен вик. Хоукмун сграбчи стълбата и се опита да я тласне назад, но тя бе солидно закрепена отдолу. Още един войн се изравни с прозореца, Оладан го удари със сабята по металния шлем, но мъжът продължаваше да се държи. Хоукмун пусна стълбата и посече с острието пръстите на нападателя. Мечият войн изкрещя от болка и рухна надолу по стълбата.

— Машината! — извика отчаяно Хоукмун. — Използвай я, Ринал. Не можем да ги задържим дълго.

Зад гърба му се разнесе лек мелодичен звън и за миг Хоукмун почувства леко замайване, но трябваше да отбива устрема на следващия нападател.

Изведнъж всичко наоколо затрептя, а стените на къщата се озариха в ярко червена светлина. Долу на улицата войните крещяха с цяло гърло — не от изненада, а по-скоро от страх. Хоукмун не можеше да си обясни какво толкова ги беше уплашило.

Вдигна глава и забеляза, че целият град сияе в същата алена светлина и всички къщи, до последната тухла трептят в синхрон с вибрациите на машината. После неочаквано градът изчезна и Хоукмун полетя надолу към земята.

Някъде отдалеч до слуха му достигна гласът на Ринал:

— Оставяме на твое разположение двойника на тази машина. Това е нашият дар, за да ти помогнем срещу твоите врагове. Машината е в състояние да премества цели участъци от Земята в други, малко по-различни измерения на време-пространството. А нашите врагове никога не ще получат Сориандум…

В този миг Хоукмун се приземи на паважа, Оладан тупна близо до него и двамата откриха, че от града не е останала и следа. Вместо това земята наоколо беше разровена, сякаш някой съвсем наскоро я беше изорал.