Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 35

— Изучил съм всичко, написано от него!

— Мисля, че Сандра е права — каза мисис Рита Блен. — В края на краищата именно за да изясним тези въпроси сме се събрали, нали?

Сигурен бе, че този път ще се получи.

Всичко бе подготвил щателно.

Завъртя крана на газта докато Моника се изкачваше по стълбите към стаята над книжарницата. Неприятния мирис бързо изпълни стаята. Просна се на пода до печката.

Моника влезе, отвори прозореца и се приближи до него.

— Божичко, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш внимание.

Той започна да се смее.

— Исусе. Толкова ли съм прозрачен?

— Тръгвам си — каза тя.

Почти две седмици не му се обади. Знаеше, че така ще постъпи и не предприе нищо. Рано или късно щеше да го потърси. Не беше кой знае каква красавица и едва ли щеше да си хване някой друг освен него.

— Обичам те, Моника — каза той докато се вмъкваше при нея в леглото.

И тя имаше гордост. Не му отговори.

Иоан се изправи пред пещерата. Повика го.

— Време е, магеснико.

Той излезе неохотно. Погледна умолително Кръстителя.

— Иоане… сигурен ли си?

Кръстителя се обърна и закрачи решително към реката.

— Ела. Очакват ни.

— Животът ми е бъркотия, Моника.

— Така е с всеки, Карл.

ВТОРА ЧАСТ

ДЕСЕТА ГЛАВА

Иоан се бе потопил до кръста в мътните води на реката. Всички есеи се бяха събрали за да присъстват на покръстването. Стояха мълчаливо на брега на реката.

Глогауър достигна тесния бряг, залюля се несигурно, погледна към него и заговори на своя странен арамейски, със силен акцент.

— Иоане, не мога. Не е за мен тази работа.

Кръстителя се намръщи.

— Трябва да го направиш.

Глогауър задиша тежко, очите му се напълниха със сълзи и загледаха Иоан с агонизиращ зов.

Но Кръстителя не прояви милост към него.

— Трябва да го направиш. Твой дълг е.

Почти замаян Глогауър нагази във водата. Целият трепереше.

Спря се насред реката, неспособен да помръдне.

Краката му се подхлъзнаха на каменистото дъно и в този момент Иоан посегна и го сграбчи за ръката за да не падне.

Слънцето, достигнало зенита в ясното, безоблачно небе, блъскаше немилостиво по голата му глава.

— Емануиле! — внезапно извика Иоан. — Духът на Адонай е в теб!

Глогауър се втрещи.

— Какво… ? — измънка той на английски и премигна учудено.

— Духът на Адонай е в теб, Емануиле!

Глогауър все още не можеше да проговори. Той поклати леко глава. Главоболието не само, че не бе преминало, а се възвръщаше с нова сила. Почти нищо не виждаше. Откакто бе пристигнал това бе първият му мигренен пристъп.

Повръщаше му се.

Гласът на Иоан идваше сякаш от далече.

Залюля се във водата.

Докато падаше към Кръстителя всичко около него придоби неясни очертания

Усети, че Иоан го хваща и чу своя глас да мълви отчаяно:

— Иоане, ти мен трябва да покръстиш!

Вода нахлу в устата и гърлото му и той се закашля мъчително.

Не бе изпитвал такава паника почти от времето, когато за първи път легна с Моника и мислеше, че е импотентен.

Иоан викаше нещо неразбрано.

Каквото и да бе, то оказа въздействие върху хората на брега и те също завикаха.

Шумът в ушите му нарасна и промени характера си. Той се заблъска във водата и след това усети, че го изправят на крака.