Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 37

— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.

— Нямаш голям избор нали, синко?

— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.

— Имаш време за няколко рунда…

— Казах ви. Не искам да се бия с вас.

— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?

— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.

— Разбира се, че не, синко.

Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.

— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.

— Глогауър. Пуснете ме.

— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?

— Какво гадно чифутско име.

— Чифутин ли си, синко?

— Прилича на чифутин.

— Чифутин ли си, синко?

— Еврейско момче ли си, синко?

— Чифутин ли си, синко?

— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?

Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.

Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.

— Детски закачки — каза тя.

— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.

Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.

Затича се надолу по хълма.

— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.

Продължи да тича.

Последваха го със смях и весели крясъци.

Така и не го настигнаха докато дотича на улицата, на която живееше. Може би не са и възнамерявали. Целият гореше от срам.

Стигна до къщата и се затича през тъмния проход към нея. Отвори задната врата. Майка му беше в кухнята.

— Какво става с теб? — попита тя.

Беше висока, слаба жена, изнервена и хистерична. Косата и бе разрошена.

Подмина я и влезе в столовата.

— Какво има, Карл? — извика тя след него кресливо.

— Нищо — отвърна той.

Не искаше да има сцена.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се премръзнал. Развиделяваше се и в сивата светлина на пробуждащия се ден погледът му зашари из обкръжаващата го пустош. Почти нищо не помнеше от предишния ден освен, че по някакъв начин бе излъгал очакванията на Иоан и че после дълго бе тичал без посока.

Више му се свят. Мислите се блъскаха безпорядъчно в главата му. Болеше го врата.

Препаската му бе мокра от росата. Разви я, попи с нея устните си и я отърка в лицето си.

Както винаги след мигренен пристъп се чувстваше отпаднал и напълно изтощен умствено.

Огледа голото си тяло и забеляза колко е измършавял за изминалия период от време.

— Като концлагерист съм — помисли той.

Зачуди се защо го бе обхванала такава паника, когато Иоан го бе помолил да го покръсти. Дали в последния момент не бе заговорила честността — нежеланието да измами есеите? Едва ли някога щеше да разбере.

Уви се с препаската и я завърза над левия си хълбок. Възнамеряваше да потърси обратния път към лагера за да намери Иоан и да му се извини, да го помоли за прошка.

След това, вероятно, ще трябва да поеме своя път.

Машината на Времето все още беше в селото на есеите. Може би имаше някакъв шанс да бъде поправена от някой умел ковач или занаятчия. Но надеждата бе малка. Дори закърпена, пътешествието обратно би било опасно начинание.