Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 30

— Не можеш да носиш на пиене, Карл, това ти е проблема.

— А-е, ти на к’о мислиш, че си ’граеш бе? — попита тогава мъжът до него, чийто лакът Карл бе бутнал.

— Де да знаех, приятелю. Де да знаех.

— Хайде, Карл — тя се изправи и го задърпа.

— С всеки човешки живот аз се смалявам — викаше той докато тя го мъкнеше към вратата.

Кръчми и спални, спални и кръчми. Прекарваше по-голямата част от живота си в здрач. Дори в книжарницата бе тъмно.

Имаше и дни прекарани на открито, слънчеви дни, разбира се, и някои ясни зимни дни, но всички негови спомени с Моника бяха свързани с някаква тъмна, мрачна обстановка. Скитосвания през мътната киша на парка, под типичното английско небе, тежко, оловносиво.

Независимо от часа, след онези първи летни срещи преди да преспят, двамата винаги бяха обкръжени от здрач.

Веднъж той и каза:

— Аз имам сумрачен ум…

— Ако искаш да кажеш „мрачен ум“, считай че съм напълно съгласна с теб — отвърна му тя.

Той игнорира забележката.

— Мисля, че е заради майка ми. Никога не е гледала реално на нещата…

— Нищо ти няма, освен че си падаш малко нарцисист, това е всичко.

— Някой веднъж ми каза, че мразя себе си.

— По-скоро прекалено мислиш за себе си.

Нежни сребърни кръстчета, се сипят над блестящата повърхост на морето.

Пляс!

Дървени кръстове падат от небето.

Пляс!

Морето се вълнува, сребърните кръстчета се разбиват на парчета.

— Защо разрушавам всичко, което обичам?

— О, Боже! Моля те, Карл, задръж за себе си тези сълзливи пубертетски тъпотии!

Пляс!

През всички пустини на Арабия утъпках път, аз роб на слънцето, да търся моя Бог.

— Време и личност — две големи загадки…

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?

ДЕВЕТА ГЛАВА

Пет години назад в миналото.

Почти две хиляди години в бъдещето.

В топлото, влажно легло с Моника.

За пореден път техния опит да правят нормална любов се бе изродил в множество дребни спречквания, които изглежда и доставяха по-голямо удоволствие от всичко останало.

Истинското забавление и задоволяване разбира се, предстоеше тепърва. Както обикновено, то щеше да завърши с екзалтиран, гневен спор.

— Предполагам, отново възнамеряваш да заявиш, че не си доволен.

Тя прие подадената от него в тъмното цигара.

— Добре ми е.

Известно време пушеха мълчаливо.

Постепенно и независимо, че знаеше какъв ще бъде резултата, той заговори.

— Каква ирония, нали? — започна той.

Зачака нейния отговор. Тя не бързаше.

— Кое? — попита най-накрая.

— Всичко това. Прекарваш целия ден в напразни опити да решиш сексуалните проблеми на разни невротици. А нощите си прекарваш също като тях.

— Не съвсем. Разликата е само степенна.

— Щом казваш.

Обърна се и се загледа в лицето и, огряно от проникващата през прозореца звездна светлина. Червенокоса, с остри черти и професионално успокояващ глас на психиатричен социален работник. Това бе глас мек, благоразумен, лъжовен. Много рядко, когато бе дълбоко развълнувана гласът издаваше истинския и характер.

Лицето и никога не се отпускаше, дори насън. Очите и — винаги бдителни, движенията — целенасочени. Всеки инч от нея бе зорко охраняван, вероятно поради тази причина не изпитваше удоволствие от обичайните начини за правене на любов.