Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 31

Той въздъхна.

— Ти просто не можеш да се отпуснеш, така ли е?

— О, Карл, млъкни. Ако искаш да видиш някой невротичен нещастник просто погледни себе си.

Използваха съвсем свободно психиатричната терминология. Чувстваха се щастливи, когато успяваха да си прикачат по някой епитет.

Той се отърколи от нея и докато се пресягаше за пепелника мерна отражението си в огледалото на тоалетната масичка.

Имаше нездравия, измъчен вид на изпаднал еврейски духовник, с глава пълна с неясни видения и безумни фикс-идеи и тяло, разкъсвано от противоречиви желания. Винаги губеше тези спорове с Моника. Поне на думи тя бе доминиращия фактор.

Тази словесна престрелка винаги му се струваше по-перверзна от сексуалните им взаимоотношения, в които имаше възможност най-сетне да заеме ръководна роля. Вече се бе примирил с мисълта, че е нерешителен, пасивен, мазохистичен. Дори гневът, който преди го спохождаше често, в последно време бе станал някак импотентен.

Моника бе с десет години по-стара от него, с десет години по-горчива. Той смяташе, че като личност тя притежава повече динамизъм от него. Въпреки всичко не и вървеше никак в работата. Хвърляше се с главата напред, изгаряща от желание за бърз успех с пациентите.

Проблемът е, че се нагърбват с прекалено голяма задача, помисли си той. Свещениците, които в замяна на изповедта предлагат панацея, психиатрите — с техните отчаяни и безуспешни опити да помогнат. Но поне се опитват, помисли си той и след това се зачуди дали това всъщност е добродетел.

— Гледам на себе си — заговори той.

Дали не бе заспала?

Той се обърна.

Очите и бяха отворени, вперени нейде отвъд прозореца.

— Гледам на себе си, — повтори той — както е гледал Юнг. Как ще помогна на всички тези хора ако самия аз съм жертва и страдам от Morbus sacer невроза. Същото се е питал и той…

— Този стар сензационалист. Този стар рационализатор на собствения мистицизъм. Нищо чудно, че не успя да станеш психиатър.

— Не ме биваше за тази работа. Тя няма нищо общо с Юнг…

— Не ми излизай с тия номера…

— Исках да помагам на хората. Но не успях да намеря начин. И ти си признавала, че се чувстваш безсилна.

— Може, в края на някоя тежка седмица. Пални още един фас.

Той отвори пакета на нощната масичка, пъхна две цигари в уста, запали ги и и подаде едната.

Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че напрежението е започнало да нараства.

Спорът, както винаги бе безцелен. Но не спорът бе важен, а изразът който той даваше на тяхната връзка. Чудеше се дали всъщност и това има значение.

— Не казваш истината.

Знаеше, че вече няма връщане назад, ритуалът трябва да се изпълни докрай.

— Казвам абсолютната истина. Нямам намерение да се отказвам от работата си. Няма да се предам. Няма да се проваля.

— Да се провалиш? Ти си по-мелодраматична дори от мене.

— Започна да се разгорещяваш, Карл. Опитваш се да се измъкнеш от черупката си.

Той възкликна подигравателно:

— Ако бях на твое място, отдавна да съм се отказал от работата си, Моника. Не те бива повече от мен за нея.