Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 28

Той смачка писмото и го хвърли. По-късно през същата вечер изпита желание да го погледне отново, но успя да устои на изкушението.

Машината на Времето му изглеждаше странно непозната. Сигурно защото бе привикнал към примитивния живот на есеите и това пропукано кълбо му се струваше толкова чуждо, колкото и на самите тях.

Натисна копчето, което би трябвало да отвори люка отвън, но нищо не се случи.

Промъкна се през пукнатината. Течността бе изтекла, както вече знаеше, и без нейното амортизиращо действие всяко пътуване във времето вероятно би било пагубно.

Иоан Кръстителя надникна, сякаш уплашен, че Глогауър ще се опита да избяга в своята колесница.

Глогауър се усмихна.

— Не се страхувай, Иоане.

Всичко бе замряло. Двигателите не даваха никакъв признак на живот и дори да успееше да ги разглоби познанията му не бяха достатъчни за да ги ремонтира. Нито един уред не работеше. Машината на Времето бе мъртва.

Обречен бе да прекара остатъка от живота си в този период от времето, освен ако Хедингтън не успееше да построи и да изпрати нова Машина на Времето.

Тази мисъл го порази като гръм.

Вероятно никога вече не ще види двайсети век, нито пък ще успее да разкаже за преживяното тук.

Очите му се напълниха със сълзи и той се залюля към изхода, отблъсквайки Иоан с ръка.

— Какво има, Емануиле?

— Какво правя тук? Какво правя тук? — проплака той на английски, произнасяйки думите с мъка. Сториха му се също така чужди. Какво ставаше с него?

Започна да се чуди дали всичко това не е някаква халюцинация, някакъв невероятно дълъг сън. Идеята за Машина на Времето започна да му се струва смешна и невероятна.

— О, Боже — изстена той — какво става?

Отново се почувства напълно изоставен.

ОСМА ГЛАВА

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?