Читать «Ето Човека!» онлайн - страница 24

Джони беше хърбав, с постоянно разтревожено лице. Според Джерард той бе прекъснал някакво следване в трети курс и едвам свързваше двата края.

— Възползваш се от утехата на религията безотговорно — подхвърли Фридман, който се бе настанил на бара зад Джони.

Карл се засмя.

Джони заобиколи Джерард.

— Това е типично за теб, нали? Ти не знаеш за какво говориш. Отговорност? Аз съм пацифист — готов съм да умра за своята вяра. Това е много повече от онова, което би направил ти!

— Нямам никаква вяра…

— Точно така!

Карл се засмя отново.

— Ще окажа пасивна съпротива на всеки мъж в кръчмата!

— О, млъкни! Открил съм нещо, което никой от вас никога не ще открие.

— Не си личи много да ти е помогнало — каза Карл подигравателно, веднага съжали и постави ръка на рамото на Джони, но младия човек я отблъсна и излезе от кръчмата.

Карл се почувства подтиснат.

— Не се безпокой за Джони — каза Джерард. — Винаги става така с него.

— Не съм съгласен. Той беше прав. Има нещо, в което вярва. За разлика от мене.

— Така е по здравословно.

— Не зная как можеш да говориш за здраве с твоя патологичен интерес към вещици, поличби и прочие…

— Всеки с проблемите си — отвърна Джерард. — Да пием още по едно.

Карл се намуси.

— Нахвърлих се върху Джони защото ме засегна, по някакъв начин ме изложи, разбираш ли?

— Всеки с проблемите си, казах ти. Хайде още по едно.

— Добре.

Попаднал в капан. Затъващ. Не мога да бъда такъв какъвто искам. Играчка в ръцете на хората. Това ли е съдбата на всеки? Значи ли това, че Великите Индивидуалисти са продукт на своите приятели, които са искали да имат край себе си Велики Индивидуалисти?

Великите Индивидуалисти трябва да са били доста самотни. Всички около тях са ги смятали за безпогрешни. Едва ли са се радвали на някакво нормално човешко отношение. По скоро са ги третирали като символи на нещо, което не може да съществува. Наистина са били самотни.

Самотен.

Винаги има някаква причина да си самотен.

Самотен…

Мамо, искам…

— Кой го интересува какво искаш? Нямаше те почти цяла година. Въобще не пишеш. А аз не искам ли? Къде беше? Ами ако бях умряла…

— Опитай се да ме разбереш…

— Защо да го правя? Ти опитвала ли си се някога да ме разбереш?

— Да, опитвал съм…

— Дрън-дрън. Какво искаш сега?

— Искам…

— Казах ли ти какво ми каза доктора… ?

Самотен…

Искам…

Нуждая се…

— Нищо в този свят не ти се дава незаслужено. А по някога не ще получаваш дори и това, което си заслужил.

Той се облегна на бара пиян и загледа малкия червендалест човек, който говореше.

— Има много хора, които не получават заслуженото — каза третия събеседник и се засмя.

— Това, което искам да кажа е…

— Що не млъкнеш? — каза Карл.

— Ти млъкни.

— Абе, я млъкнете и двамата — каза третия събеседник.

Обич…

Деликатна. Нежна. Сладка.

Обич…

Твоят проблем, Карл, — заговори Джерард докато вървяха по булеварда към френският ресторант, където той го бе поканил на обяд — е, че си се обвързал с една романтична любов. Погледни мен, изпълнен съм с какви ли не странности… както често обичаш да отбелязваш с авторитетен глас. Пощръклял съм по черни тайнства и какво ли не. Но поне не ходя да мушкам разни девственици, отчасти защото е незаконно. А вие — извратените на тема романтична любов — вас никакъв закон не ви спира. Аз не мога да го направя ако мацката не носи поне черен воал, а ти не можеш да го направиш ако преди това не си се заклел във вечна любов и тя не се е заклела във вечна любов и всичко е ужасно объркано. Вредата, която нанасяш! На себе си и на бедните девойки, които използваш! Това е отвратително…