Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 243

Горе-долу по същото време видях статия за „Кристално чиста“ и във вестника — сега чета подобни материали. Пишеха, че „Церовете на Мими“ била очарователна, но тази — груба и безинтересна, разочаровала настоящите й почитатели и нямало да й спечели нови. Колко ужасно за нея.

Добре, признах си аз, бях доволна.

Един ден през декември открих на кухненската маса четвъртит пакет.

— Разтръсках го — каза майка ми, трепереща от вълнение. — Мисля, че са книги. Отвори го, ето — подаде ми ножиците. Разчупих печата и извадих шест екземпляра от „Пътешествие към дъгата“, изглеждаха съвсем като истински. Колената ми омекнаха, наложи се да седна, преди да прочета придружаващата ги бележка.

— Това са само пробни копия. Означава, че са пълни с правописни грешки и кориците не са релефни. Предназначени са само за критиците.

— Но това е книга — прошепна мама — ти я написа. Върху нея е името ти.

— Да. — Да ми изпратят книгата в почти завършен вид, ме накара да се почувствам много странно — но не и приятно. Разлистих я и усетих, че серазтрепервам и изведнъж разбрах мимолетното чувство, което ме обзе в аптеката; страница след страница се разказваше колко мил е „Уил“, сиреч Джони, и аз се изумих от огромната си глупост. Докато пишех книгата, толкова се тревожех как ще я приеме майка ми, че въобще не ми дойде на ум, че и други хора може да се притеснят. Особено Оуен. Никак не допусках, че ще бъдем заедно, когато я завърша — в крайна сметка, аз все бях сърдита и постоянно се карахме. Но книгата беше завършена, Оуен бе все още до мен, а прототип на романтичния ми герой беше друг мъж. Оуен беше свръхчувствителен за дреболии; знаеше, че прекарвам — или поне прекарвах много време в аптеката.

Дори докато правех всичките промени и корекции, възприемах историята единствено от академична гледна точка, а не като нещо, което впоследствие ще стане обществено достояние и всеки ще може да го прочете. Как съм могла да бъда толкова тъпа?

Ами Джони? Със сигурност щеше да се разпознае; щеше да разбере, че го харесвам. Или че преди съм го харесвала. Навярно някак си се досеща, но така бе толкова унизително…

Героите ми бяха истински хора и нямаше да им бъде приятно. Можех да го пресека в зародиш. Как? Нямах представа как да постъпя с Оуен. На Джони можех да подаря екземпляр от книгата и заедно да се посмеем на коментара. Но подозирах, че това още повече ще влоши нещата, най-добре бе да оставя преценката на него.

Със сърце, свито от страх, се питах има ли начин да спра цялата тази лудост. После отворих един плик, който придружаваше колета — вътре имаше чек. За огромна сума, първите пари, които получавах от „Долкин Емери“.

Вторачих се в него: тридесет и шест хиляди лири стерлинги. По дяволите. Бяха изпратили моето копие от договора заедно с парите, без десетте процента на Джоджо.

Явно връщане назад нямаше.

Реших, че най-правилният начин да се оправя с Оуен, е да не му давам да чете книгата колкото се може по-дълго; той и без това не четеше нищо. Това ме успокои, взех се в ръце. Грешката беше, че когато отидох до тоалетната, не взех мобилния телефон със себе си.