Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 239

Докато не се върнах на земята и не осъзнах, че парите идват от нещастието на майка ми. В началото на новата година трябваше да се изнесе от къщата; с парите тази съдба можеше да стане по-поносима.

Освен това дължах много на Сюзан и когато я попитах какво би желала, тя сподели, че много би искала да си купи мебели и разни неща за апартамента в Сиатъл и би се радвала, ако захраня някоя от кредитните й карти. (За разлика от баща си, който беше голям скръндза, Сюзан имаше широки пръсти.)

— Избери си една — каза тя. — Която и да е карта.

Така че си избрах една и обещах да погася два огромни дълга.

Обещах, но още не съм го изпълнила, защото до момента не съм видяла и пени от аванса. Беше разделен на три — първата част при подписването, но толкова протакаха, че парафирах договора едва преди месец; втората третина — при предаването, а третата при издаването. Мислех, че съм „предала“ в края на юни, когато купиха книгата, но според тях беше различно Не бях „предала“, докато не получеха ръкописа такъв, какъвто го искаха, а това стана преди две седмици.

Най-сетне се споразумяхме за името. Никой не прие предложенията ми. „Горчивия татко“, „Извънземни изневери“ или „Отровен шоколад“ се обсъждаха до едно време, после някой от „Долкин Емери“ предложи „Пътешествие към дъгата“ и на всички им хареса, с изключение на мен, струваше ми се, че е прекалено мило.

Денят, в който пристигна корицата, беше обаче прекрасен. Приятна акварелна работа в синьо и жълто, леко разфокусиран образ на момиче, което сякаш е загубило портмонето си. И пишеше моето име. Моето име!

— Мамо, виж!

Дори и тя се развълнува. Въобще не изглеждаше нажалена и объркана, както през първите месеци след като татко си тръгна. Желанието му за постоянно финансово споразумение изцяло я беше променило — беше я разгневило, което не беше лошо.

Не беше дошло ужасяващо телефонно обаждане от татко, че Колет е надула тумбака. Но през лятото той ни изпрати писмо, потвърждаващо, че в минутата, когато се изпълни година, откакто се е разделил с майка ми, ще подаде молба в съда да продаде къщата. От този момент нататък имах чувството, че живеем живот на заем. Още нещо се беше променило — когато ни напусна, мама и аз смятахме отсъствието му за временно, сякаш сме натиснали бутона за пауза в живота си. Но след като получихме писмото, се наложи да приемем промяната; не можехме да продължаваме както досега.

Не беше лесно — мама лееше реки от сълзи и завъди всевъзможни болести — кои истински, кои внушени — освен това се примири с необходимостта ми от собствено пространство и по средата на лятото вече спях в собствения си апартамент три-четири нощи на седмица. Навестявах я далеч по-често, отколкото тридесет и няколко годишните жени навестяват майките си, но чувствах завоеванието си като бленувана свобода.

Тя се вгледа в неясния образ на момичето от корицата на книгата.

— Това би трябвало да си ти.

— Е, не, само фигуративно.

— Но косата й не е със същия цвят. И изглежда малко отнесена.

— Сякаш баща й току-що е напуснал майка й?