Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 220

Антон ме погледна и заключи:

— Твои са.

— Но те са на Джими Чу. Дори не искам да знам колко струват.

— Ти си преуспял автор, чиито книги се продават много добре. Заслужаваш тези боти.

— Добре — не можах да сдържа истеричния си смях. — Защо не, по дяволите?

— Искаш ли да ги обуеш сега?

— Да. А какво да направя с косата си?

— Бланеид ти е записала час за утре сутринта в моден салон в Сохо.

Бланеид беше асистентката им с Мики.

— Според нея всички модели ходели там. Не ти е записала час за трансплантация на фоликули. Това не го правят. Но ще ти направят прическа, каквато ти пожелаеш.

— Да има обем — добавих страхливо.

— Да, с обем, и аз казах така.

— А ноктите ми? Не мога сама да се лакирам. Цялата се изпоплесквам.

— Мога да помоля Бланеид да ти намери маникюрист. Или аз ще те лакирам.

— Ти, Антон Каролан?

— Да, аз, на младини рисувах играчки войници много прецизно. Тогава го смятаха за педалска работа, но знаех, че един ден ще ми потрябва. Изрисувах си микробуса с известни анимационни герои. Бях си счупил крака и не можех да ходя, вместо това рисувах. Аз ще ти лакирам ноктите.

— Чудесно.

Покупката на ботите мина без драми — такъв страхотен ден — но стана време да си ходим. Като стигнахме партера, минахме през отдела за козметика, където ни пресрещна едно момиче, което ни попита дали не искаме да разгледаме гримовете. Забързах навън. Бях ужасена от тези жени, които в други случаи дори не биха ме забелязали.

— Лили — повика ме Антон. — Защо не пробваш да те гримират?

Категорично поклатих глава и само с устни прошепнах „НЕ“.

— Върни се — каза той. — Ела да видиш какво ще ти каже Руби.

Въпреки че не исках, седнах на високия въртящ се стол, където с памуче ми почистиха лицето, докато минувачите ме зяпаха.

— Имате хубава кожа — каза Руби.

— Нали, страхотна е — възкликна Антон. — Дължи го до голяма степен на мен. Аз й купувам козметиката.

— Какви марки ползвате обикновено?

— „Джо Малоун“ — отговори Антон. — „Перспективс“ и „Клиник“. Всъщност не аз й купувам продуктите на „Клиник“. Получава ги безплатно от една нейна приятелка на име Ирина.

— Ще поставя лека основа — предложи Руби.

— Добре — въздъхнах аз. Каквато и да е основата, лека или тежка, беше добре дошла. Да седиш в „Селфриджис“ с негримирано лице беше някак си невъзпитано. По закона за всеобщата гадост явно щях да срещна някой познат. Джема мина набързо през главата ми, въпреки че живееше в Дъблин.

Руби си вършеше работата, докато Антон не спираше да пита:

— Какво е това розовото? Какво правите, че очната линия да стане толкова тънка?

И когато тя приключи, изглеждах далеч по-добре.

— Хубава си, скъпа — усмихна ми се Антон и после обясни на Руби:

— Тя ще участва в „Илевенсис“ в петък сутринта, сигурно ще бъде с тази блуза. Имате ли нещо, което да направи раменете й блестящи?

Руби измъкна блестяща пудра и, докосна раменете ми с дебела четка за грим.

— Трябва да вземем това — реши Антон. — Розовият грим и тънката очна линия, за да може Лили да си ги сложи в къщи сама. — После се обърна към мен: — Това е инвестиция.