Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 218

— Наистина е по-хубава. Не бих искала да я объркват с „Церовете на Мими“.

— Добре ли си, Таня?

— Добре — отговори тя, — много добре. Но трябва бързо да я прегледаш и одобриш. Трябва днес да влезе за печат. Няма да пропусна нашата среща в кръчмата. Всеки момент корицата ще е при теб. Звънни ми, ако не ти я изпратят.

След половин час новата корица пристигна. Беше кафява и малко неясна, но имаше сериозен вид. Съвсем различна от предишната, но много по-подходяща за книгата. Хареса ми. Звъннах на Таня, която още говореше като картечница.

— Хареса ли ти? Добре, чудесно. Няма значение, че предварителните копия, които се продават по летищата, са с виолетова корица. Когато книгата излезе на бял свят, ще бъде с тази корица, която виждаш сега.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, всичко върви чудесно.

Нещо се мътеше.

Явно беше ден на „Долкин Емери“, тъй като Отали, пиарката на издателството, също се обади.

— Страхотни новини! „Илевенсес“ те искат.

„Илевенсес“ беше дневно телевизионно шоу. Даваха го от десет и половина до обяд и го водеха две жени, които очебийно се мразеха и се отнасяха една към друга с подчертана любезност. Беше много популярно.

— Знам, че „Кристално чиста“ не е излязла, но това е националната телевизия. Прекалено добър шанс, за да го оставиш да ти се изплъзне.

— Кога искаш да отида?

— В петък.

Вдругиден. Не можех да си поема дъх от страх. Пълна бъркотия. Отново си помислих за Джема, ако тя трябваше да се представи в шоуто, щеше да изглежда страхотно. Джема имаше модни костюми, блестяща и гъста коса, високи токчета и винаги беше изключително елегантна.

През повечето време аз не изглеждах особено добре, а сега външният ми вид беше особено отчайващ.

— Чудесно — казах аз и звъннах на Антон.

— Ще участвам в „Илевенсес“ в петък. — Вече почти крещях. — Националната телевизия, по дяволите! — Просто се мразех. Нямах дрехи. Все още не бях последвала примера на Бърт Рейнолдс и направо не се понасях.

— Вече го каза. Хайде да пазаруваме.

— Антон, иска ми се да си по-практичен. Имам нужда само от помощта ти.

— Ще се срещнем под часовника на „Селфриджис“. (Селфриджис — голям магазин в Лондон. — Б. пр.)

— Не можем да пазаруваме от там. НЯМАМЕ ПАРИ.

— Имаме кредитни карти.

— А ЕМА?

— Ще се обадя на Зулема по мобилния и ще я помоля да остане до по-късно.

— ТЯ ЩЕ ТЕ ПОБЪРКА.

— Много важно.

Толкова беше спокоен, че и мен увлече.

— Селфриджис — повтори той. — След един час ще бъдеш в пълно бойно снаряжение.

— Антон — опитах се да поема малко въздух и да го задържа. — Наистина нямаме пари.

— Нали имаме две кредитни карти. Още не сме ги изразходвали. Не знам за теб, но аз никога не се чувствам добре с кредитна карта, която не си е изчерпала лимита. Все едно съм оставил отворено кранчето на газта.

Той вече ме чакаше, а лицето ми беше като буреносен облак. Тръгнахме заедно.

— Хайде, имам нужда от черни панталони и някаква блуза. И по възможност най-евтините.

— Не. — Той се спря и накара и мен да спра. — Не. Нека се позабавляваме. Заслужаваш го.

— Да отидем на партера. Там цените са разумни.