Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 215

— Просто се обади следващите три пъти на строителите вместо мен — добавих. — И ще направя всичко каквото пожелаеш.

— Сделката е сключена.

Глава 26

Мина се още една седмица. И още една. Мако и момчетата продължиха да се явяват от време на време и винаги неочаквано — достатъчно, за да ни държат на ръба на надеждата, но не и толкова често, че да си помислим, че ремонтът скоро ще бъде завършен. Бяха извадили старите трегери, но почти нищо не бяха направили за инсталирането на новите.

Да имаш дупки в стената на спалнята през юли и август е дори приятно — но не когато септември е вече на прага и времето клони по-скоро към есен.

Всяка сутрин едва ме свърташе, докато не пристигнеше някой от тях, Антон ми звънеше по двадесет пъти на ден, за да разбере дали са се появили.

Избягнах повечето от телефонните си задължения, като много често се любех с Антон, а Зулема почти ме беше заменила — така че не бях принудена да слушам измислените извинения на майсторите, но според Антон те бяха основателни, Спацо си беше счупил китката, чичото на Мако беше починал, чичото на Бонзо също умрял, микробусът на Томо беше откраднат, а после и неговият чичо се спомина.

— Какво е това? — беснееше Антон. — Седмица на покойните чичовци?

Тогава, точно когато минаха няколко дена без ничий чичо да се пренесе в отвъдното, започна да вали дъжд, а новите трегери не можеха да се поставят, докато вали. Преди това четири седмици не капна и капка капка дъжд, но когато най-сетне имахме нужда от сухо време, заваля.

Сякаш изплувах от морските дълбини.

С голямо усилие се събудих. Ема плачеше за четвърти път. Беше наистина тежка нощ, дори и по стандартите на Ема.

— Аз ще отида — каза Антон.

— Благодаря.

Отново потънах в тежък сън. Тогава някой ме разтърси и се почувствах като умиращ, който се опитва да дойде в съзнание. Беше Антон.

— Сигурно е болна, повърна.

— Смени й дрехите и чаршафите.

Само две секунди по-късно отново ме измъкнаха от дъното на океана.

— Извинявай, скъпа, тя иска теб.

Трябва да се събудя, трябва, трябва.

Наложих си да стана от леглото, беше непосилно, но успях и отидох да видя Ема. Лицето й беше много червено, стаята й миришеше на болен човек.

— Лили! — Тя се разтрепери, като ме видя, сякаш не бяха изминали и петдесет минути от последния път, когато бяхме заедно.

Повдигнах я до мен, беше толкова топла. Рядко се разболяваше. Бе здрава и силна, падаше и понасяше удари, които другите деца не можеха да издържат, после само накуцваше и отново се изправяше. Даже се подиграваше на другарчетата си, ако плачеха, когато се удареха. Смееше им се, свиваше пръстчетата си и си закриваше очите, „Буу, хуу“, имитираше плача им. (Опитвах се да я накарам да не го прави, защото на другите майки не им беше никак приятно.)

— Хайде да ти премерим температурата.

Температурата под мишниците беше 36,5°, в ухото 36,6°, оралната 36,8°, ректалната — извинявай миличко — 36,7°. Без значение къде я мерех, ясно беше, че е здрава.

Проверих да не се е изприщила, повдигнах вратлето й да видя да не се е схванала.