Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 214

Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.

— Динки — каза тя.

Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки се да отгатна отговора.

— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.

— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?

Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.

— Книгата не е за нас, каза Джоджо.

— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.

— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.

— Какво например?

— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.

— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.

Той ме погледна възможно най-сериозно.

— Но ти знаеш, че е така.

— Добре, кажи го.

— Лили, винаги ще те обичам и никога няма да те оставя.

Поклатих глава. Добре. Това би трябвало да ми помогне.

— Ще се почувстваш ли малко по-сигурна, ако се оженим?

Потреперих. Ако се оженехме, щяхме да пробудим всякакви стари спящи злини.

— Приемам го като отрицателен отговор. По-добре тогава да върна пръстена за двадесет хиляди, който купих от „Тифани“.

Ема бутна в лицето ми френския ключ.Той издрънча по зъбите ми.

— Лили, целувка!

Дарих ключа с гореща целувка.

Без някой да я е учил, Ема започна да нарича и Антон, и мен с малките ни имена. Това ни обезпокои сериозно, не очаквахме хората да си мислят, че сме чак толкова либерални. За да оправим нещата, решихме да се наричаме един друг мама и тати.

— Сега си донеси ключа и тати ще те целуне.

— Антон — поправи ме тя и се намръщи.

— Тати — настоях аз.

— Антон.

След като Антон целуна играчката, той оповести:

— Имам подарък за теб.

— Предполагам, не е въпросният пръстен от „Тифани“.

Той извади ръцете си изпод одеялото и ми показа чантичка с козметика от „Джо Малоун“. Да не се ядосвам за фон дьо тена, който дадох на Зулема.

— Антон, не можем да си го позволим, бедни сме.

— Да, но не завинаги. Когато ни потръгне работата с Мики, ще имаме пари. А твоят процент пристигат в края на септември.

— Добре. — Вече се бях размекнала. — С цялата си кожа ти благодаря. Но защо ще ми даваш подарък?

— Трябва и ние да живеем по малко. И се надявам да се любиш с мен.

— Няма нужда да ми даваш подаръци, за да се любим — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор.