Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 212

Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?

Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…

Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.

Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.

В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.

Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.

— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.

— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.

Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!

— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.

Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.

Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.