Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 208

Мърморейки за необходимостта от нови трегери на прозорците — каквото и да означаваше, по дяволите — и като не можеха да правят каквото и да било, докато не пристигнат, майсторите, както традицията повелява, изчезнаха.

Притесних се още повече. В продължение на две седмици не ги видяхме. Заминаха си, но не ги забравих. Антон, Ема, Зулема — ще стигна и до Зулема — и аз живеехме сред хаос и бъркотия. Краката ни оставяха циментови следи върху хубавите дървени подове. Препъвах се във вестници, захар скърцаше и хрускаше под обувките ни. Оплакват се, че майсторите пиели прекалено много чай — нямам нищо против чая, но разпиляната захар ужасно ме дразнеше.

Нощем очаквах крадец да се покатери по скелето, да се промуши през някоя от многото дупки в стената и да ни обере. Щеше обаче да остане разочарован, тъй като единственото нещо, което си струваше да се открадне, беше Ема.

Инструментите на майсторите се въргаляха из цялата къща и колкото и невероятно да звучи, Ема много бе харесала един дълъг гаечен ключ. Толкова се привърза, че настояваше да спи с него. Други деца се пристрастяват към плюшени зайчета или одеялца, а ето че Ема се влюби в този инструмент, той беше нейното оръжие (нарече го Джеси, на името на сестра ми). През юни Джеси се бе върнала закратко от Аржентина, където живееше за постоянно с приятеля си Джулиън. Ема беше очарована от нея. Но най-лошото от всички ужасни неща беше вездесъщият прах… под ноктите ни, между чаршафите, по клепачите — все едно живеехме сред пясъчна буря. Сложех ли си крем за лице, се налагаше да го изстържа. Отказах се да чистя, беше абсолютно безсмислено.

Не мога да опиша каква нищета ни заобикаляше, особено мен, тъй като работех вкъщи, но когато помолех Антон да предприеме нещо, той твърдеше, че работниците ще се върнат, щом дойдат трегерите, откъдето и да бяха ги поръчали.

Нямах представа какво представляват въпросните тригери. Но какво значение имаше? Нали от тях започнаха всички злини?

Една прашна утрин Антон закусваше мюсли, преди да тръгне на работа. Изведнъж, гледайки лъжицата си, възкликна:

— Това май е прах.

Бръкна с пръсти в купичката си.

— Погледни! — Той го протегна към мен. — Прах е.

— Овесено брашно е.

— Отвратителен прах.

Настоях да го разгледам по-отблизо.

— Прав си, това е прах.

Сигурно сега вече щеше да им звънне.

Обади се на бригадира им Мако и новините бяха ужасяващи: трегерите бяха пристигнали, но майсторите започнали нов обект. Ще дойдат, щом могат.

Крещяхме, заплашвахме и умолявахме, вдигнахме голям шум. Непременно да дойдат. Къщата е в ужасно състояние. Не можем да живеем така.

След повече от седмица, през която Антон и аз се редувахме да им се обаждаме и да настояваме с възможно най-твърд глас да се върнат на работа и да я свършат в срок от седем дни, те просто ни се изсмяха.

Криво-ляво Антон успя да изкопчи някакво обещание. Щяха да пристигнат следващия понеделник. Заклеха се в живота на майките си, че ще бъдат тук с трегерите в понеделник.

Дойде четвъртък. Три дни по-късно.

— Не, Антон, от тях няма ни вест, ни кост.