Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 207

— Да, ти я познаваш — потвърди Джоджо.

Гадост, по дяволите.

— Сигурна ли си? Живее в Дъблин, организира празненства и косата й е като на Лайза Минели?

— Да, тя е.

Чудех се дали да не заплача.

— Да-а — каза Джоджо. — Тя ме помоли да ти предам поздрави. Преди много време. Извинявай, бях забравила.

— Тя… остави ли съобщение за мен?

— Само ме помоли да те поздравя.

Чувствах, че потъвам в тресавище от страх. Всяка надежда, че е странно съвпадение, беше разбита. Джема преднамерено бе планирала всичко. Целта беше ясна.

— Джоджо, мога ли да попитам… Имаш ли нещо против, ако това не засяга поверителната информация на клиента… за темата на тази книга?

— Как баща й напуска майка й.

— И най-добрата приятелка отнема приятеля й?

— Не, само бащата изоставя майката. Забавно е! Ще ти изпратя един екземпляр, щом мине коректурата.

— Благодаря — промълвих аз и затворих.

Джоджо ме лъжеше. Джема вероятно вече се е добрала до нея и някак си я бе повлякла към тъмната страна.

Ема е избягала с крадлив счетоводител, помислих си. Левият крак на Антон е започнал да гние, а аз съм загубила майка си, залагайки я на карти.

Наложих си да се съсредоточа в ужасните дълбини на този сценарий. Смръщих чело и наистина се постарах да се съсредоточа. За момент си представих колко ужасно би било да живееш с мъж, който се разлага.

След това си възвърнах душевното равновесие и си казах: „Глупости! Нито едно от тези неща не е вярно!“

Обикновено това упражнение ми помагаше да изпитам благодарност към съдбата.

Но не и днес.

Глава 25

Антон пак ми се обади.

— Появиха ли се?

Нямаше нужда да питам кои са „те“: ставаше въпрос за майсторите. Нашата мания, фикс-идея, центърът на живота ни.

Въпреки съпротивата на повечето банки във Великобритания, ние бяхме купили хубавата мечтана къща с червени тухли и се преместихме в края на юни. Бяхме окрилени. Изпитвах такова щастие, че имах чувството, че ще умра. Цяла седмица не правих нищо освен да гледам легла с метални табли в Интернет.

Преди да се преместим, наехме строителна фирма да постегне къщата като прелюдия към събарянето на стени. Още не си бяхме разопаковали нещата, когато малка армия от ирландски работници, до един досущ като Лудия Пади, пристигна у нас. Те сръчно размахаха чуковете си и заработиха с голямо усърдие, сякаш се канеха да унищожат всичко — свалиха мазилката от стените, след това събориха тухлите и доста голяма част от фасадата на къщата. Единственото нещо, което й попречи да не рухне окончателно, беше строителното скеле.

Почти цяла седмица те разбиваха и събаряха и накрая установиха, че изгнилото беше много повече, отколкото първоначално си мислеха. Тези, които имаха опит в строителството, ме успокоиха, че обикновено така се получавало. Но като знаех, че Антон, Ема и аз рядко имахме късмет, все нещо се разваляше, а в ресторанта редовно попадахме на масата с разклатения крак, не можех да се успокоя.

А разходите за целия труд? В светлината на новите открития първоначалната сума буквално се удвои за една нощ. Сякаш нещо се опитваше да ни даде урок и не намирах покой.