Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 204
Мариан Кийс
Стараеше се да звучи жизнерадостно, но гласът й вибрираше от тревога.
Джоджо се обади и Таня я запозна с плановете им.
— Можем да осигурим секретарка, да ходи у Миранда и да пише под нейна диктовка. Миранда даже няма нужда да става от леглото. Може да си лежи…
— Но за нея все пак ще е напрежение.
— Но…
— Трудното не е да стоиш седнал, а да твориш.
— Но…
— Ще можеш да я публикуваш по някое време по-късно следващата година.
— Но ще пропуснем големите летни продажби. Надявахме се на огромно увеличение…
— Таня, — предупредително заговори Джоджо.
— Извинявай — бързо отговори Таня — Извинявай, извинявай.
От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Мислех си…
Може би трябва да изчакаме, докато одобрят новия съдружник, преди да оповестим връзката си. Не искам отношенията ни да навредят на издигането ти.
Целувки: Марк
Джоджо изумена се втренчи в екрана. Нима Марк я предаваше? Ноември беше много, много далеч; толкова далеч, сякаш никога нямаше да дойде. Да не би да го беше дострашало?
Подобна възможност дотолкова я изплаши, че се изненада от себе си. Стана и нахлу в кабинета му.
— Какво става?
— С какво?
— Разбрахме се за август, сега го променяш на ноември. Ако мислиш да се застъпваш за мен, забрави. Ще станеш за смях.
Марк повдигна веждите си в учтив въпрос.
— Някои от съдружниците — Джослин Форсайт, Никлъс в Шотландия са семейни. — Той беше спокоен, дори студен, но Джоджо достатъчно добре го познаваше, за да разбере, че е ядосан. Когато беше напрегнат, изглеждаше прекалено едър за костюма си. — Няма да одобрят разтрогването на брака ми. Никой от съдружниците няма да изпадне във възторг. Не искам да рискуваш да загубиш гласове.
Трябваше да признае, че… и на нея й бе минало през ума.
— Това е решение… предложение… единствено с оглед на кариерата ти.
Тя кимна, донякъде уплашена от резкия му тон.
— Но Джим вече знае — възрази. — Олга навярно предполага. И се обзалагам, че Ричи е разказал на всички как ни е видял заедно.
— Може би, но едно е да имаме връзка, друго е да напусна съпругата си и да се застъпвам за теб.
Премисли думите му: беше прав. По-добре беше да почака. А и ноември щеше да дойде малко след август. Само че…
— Обикновено аз съм тази, която отлага големия ни ден.
— Забелязал съм — отговори сухо той.
— Много си търпелив.
— Ще те чакам вечно… Въпреки че естествено бих предпочел да не се налага.
— Значи ноември. Кога? В деня на решението?
— Защо не изчакаме, докато официално го обявят в „Литературни новини“? Да не развалим всичко в последния момент.
— Пак правиш така.
— Какво?
— Плашиш ме.
— Няма от какво да се боиш.
— Освен от самия страх.
— И от чудовищата в гардероба.
— И от огромни скали, падащи от небето върху главата ти.
— Именно.
Първото писмо, което отвори, беше от Пол Уитингтън, който отхвърляше книгата на Джема. Оставаше само „Нокстън Хаус“ и после щеше да се наложи да се обърне към независимите издатели. На този етап от играта едва ли имаше възможност да я продаде, а ако успееше, щеше да е за съвсем скромен аванс, едва ли повече от хиляда лири.
