Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 195

Той седна срещу нея, облечен с дрехи, които изглеждаха, сякаш са били завързани за задницата на някоя кола и са ги влачили из града часове наред — друг белег за гениалността му — и се заоплаква в продължение на чисти четиридесет и пет минути от всеки писател на планетата. След което рязко стана и каза:

— Е, отново отивам да се ядосвам.

— Ще те изпратя до асансьора.

По коридора се разминаха с Джим.

— Джоджо, ще се бавиш ли много?

Хубаво ли прекарахте снощи, да плащате на жена си събличат дрехите? Тя потисна яда си.

— Не, веднага се връщам.

— Отбий се при мен.

— Кой е този? — попита Иймън. — Джим Суийтмън, който урежда правата за екранизация? Който прати оня боклук на Нейтън Фрей в Холивуд? Прави ли нещо по моя въпрос?

— С твоя боклук? Ще видим.

— Моля?

— Асансьорът е тук — натъпка го вътре, заедно с вонята му. — Пази се, Иймън. Ще ми липсваш.

Вратите се затвориха с плъзгане, отнасяйки Иймън Фарел надалеч. Какво облекчение! Обичайните й способности на бавачка на авторите днес я бяха изоставили. С олекнало сърце тръгна да се връща — и в другия край на коридора видя Марк с някаква руса жена. Писателка? Редакторка? Всеки нерв в тялото й се напрегна, като разбра, че е Каси.

Която не беше същата, каквато я помнеше. По-висока и по-стройна, с бяла риза и КАКВО? О, мили Боже! Не можеше да бъде. Но погледна отново — така беше! — мозъкът й се парализира при тази мисъл. Тя носи моето сако. Тя е над четиридесет, за какво, по дяволите, й е сако от „Уисълс“? Модел, който няма да се носи след три месеца. Нещо, което аз се поколебах да си купя, а съм само на тридесет и три.

Марк я видя, лицето му се изопна от тревога, размениха погледи, които подобно на светкавици прорязаха коридора. Джоджо понечи да се обърне кръгом и да побегне към асансьорите, но щеше да е прекалено очевидно; трябваше да тръгне към тях. Коридорът заприлича на тунел, от който нямаше път за бягство, нямаше врати, в които да се шмугне, и измина цяла вечност, докато извърви шестте метра, които ги деляха. Каси стъпваше по-бързо от Марк, гласът й беше висок и тя сякаш го гълчеше за нещо.

— Глупав мъж, такъв — каза тя, след което се засмя.

Когато ги стигна, Джоджо сведе глава, промърмори: „Здравейте“ и се промуши покрай тях, но чу Каси ясно да казва:

— Здравей.

По дяволите.

— Здравей.

И Марк, и Джоджо се опитаха да продължат, но Каси беше спряла, така че се наложи Марк да ги запознае, което направи с целия ентусиазъм на човек, тръгнал към електрическия стол.

— Това е Джоджо Харви. От нашите агенти.

— Джоджо Харви — Каси пое дланта й с двете си ръце, погледна я в очите и каза: — Мили Боже, вие сте прекрасна. — Очите й бяха сини, съвсем като на скандинавците, и въпреки че около тях имаше бръчици, тя беше привлекателна. — А аз съм Каси, многострадалната съпруга на Марк.

По дяволите. Но Каси й смигна, и Джоджо разбра, че се шегува.

— Имах намерение да ви пиша, Джоджо.

По дяволите.

— Така ли?

— Имате толкова много добри автори. Сигурно сте много умна.

Откъде знае тя за авторите ми?

— Много ми хареса „Церовете на Мими“ — възкликна Каси. — Беше великолепна, истински диамант — точно както си мислеше Джоджо. По дяволите. — И се надявам, че няма да вьзразите, ако помоля Марк да открадне един екземпляр от последната книга на Миранда Инглънд от кабинета ви. Не е ли чудесна? Забравяш за света около теб — точно както смяташе Джоджо. По дяволите.