Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 157

Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.

Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.

— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.

— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?

— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.

Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:

— Сюзан, още ли си на телефона?

— Да.

— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?

— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.

— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.

След ново мълчание, бързо заговори:

— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.

Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.

Стомахът ми се обърна наопаки.

— Какво? Сюзан, какво има?

— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?

— Да.

— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?

— Да.

— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.

— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?

Но това беше хубаво, нали? Защо тогава звучеше толкова притеснено? После тя продължи:

— Не са само разказчетата.

— Какво друго?

— Целите имейли, които ми изпращаш.

Преобърнах в паметта си всичко, което съм писала на Сюзан — татко напуска мама, излиза книгата на Лили, закачката ми с Оуен — и спрях да дишам.

— Не… всички имейли?

— Не всички, не, не всички — говореше като картечница. — Някои не съм изпратила.

— Някои? — не звучеше никак достатъчно.

— Пропуснала съм истински лошите части, например колко мразиш Лили и…

— И…? — бях отчаяна.

— И колко мразиш книгата й.

— И…?

— Какво мислиш за Лили.

— Това вече го каза. Всичко останало ли изпрати?