Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 154

— Обади се в „Клиник“ — наставляваше ме тя, — в „Ориджинс“ и „Прескриптивс“. Кажи им, че ни трябва нещо безплатно.

Още едно съобщение:

— И в „Деклер“ и „Джо Малоун“.

И още:

— Извикай Лулу Гинес за дизайнер на торбичките.

Глава 3

Голямото събитие: срещата ми с Оуен.

Позвъних му и му казах:

— Обажда се Джема с кофата за въглища. Какво ще кажеш за петък вечер?

Предварително бях решила, че ако тогава не може, да върви по дяволите, но той отговори:

— В колко часа? В девет?

Поколебах се и той каза:

— В десет?

— Не, мислех по-скоро в осем. Сега не мога да се впускам в подробности, но не мога да излизам много често за момента, затова искам да се забавлявам колкото се може повече през тази нощ.

— Щом е така, можем да се разберем за седем.

— Не няма да съм свършила работа дотогава. Кажи къде ще се срещнем и само не споменавай „Кехоус“. Ти си млад човек, знаеш горещите местенца в града, да вървим там.

— Във всичките ли?

— Както казах, не излизам често.

Мълчание и размисъл.

— Все пак сме в Дъблин, не в Манхатън, няма много нови готини местенца.

— Зная, извинявай — започнах да обяснявам. — Искам да отида в някой от онези барове, където напълно мога да се загубя, особено, като тръгна за тоалетната. Искам да почувствам, че живея, разбираш ли?

— Тогава какво ще кажеш за „Краш“? Има много огледални стъпала. Там все се спъват и се тъпчат един друг.

— Идеално. И без това трябваше да го изпробвам за работата ми.

— Осем часа, петък вечер в „Краш“. Не закъснявай — предупредих.

Докато се препъвах по стълбите в обкиченото с огледала фоайе на „Краш“, видях Оуен. Не беше толкова красив, колкото ми изглеждаше, докато лежеше на пода на спалнята ми през онази ужасна сутрин. Навярно очите ми още са били слепени от бирата. Не изглеждаше и зле, просто не беше сладурът с хулигански вид, който си спомнях.

Но…

— Хубава риза — казах аз. — Беше с нарисуван кадилак, който върви по пустинен път. Страхотно. — Харесва ми и прическата ти.

Беше лъскава и прилепнала, явно много работа беше хвърлил по нея.

— Благодаря — отговори той, замълча и добави: — Сложих й нещо специално, за да прави добро впечатление. Или тая информация беше излишна?

— Не.

— Може ли да почерпя едно питие?

— Ще изпия чаша бяло вино. — Настаних се на канапето. — Но всяко следващо питие ще бъде минерална вода и преди да си тръгна оттук, ще изпия чаша мляко, за да успокои стомаха ми, така че да не се излагам тази вечер, както стана предния път. Излишна ли е информацията?

— Е, не.

Той се отправи към бара и на гърба на ризата му се проточи същият пустинен път, но сега кадилакът се отдалечаваше.

След секунда голямата кола отново се движеше към мен.

— Питието ти.

Той вдигна чаша.

— За голямата нощ на Джема.

Чукнахме се, отпихме, оставихме чашите на масата, после настъпи неловко мълчание.

— Какво става с кофата за въглища? — попита Оуен.

Но беше твърде късно, вече бях нарушила тишината:

— Оуен, това беше неловко мълчание и по причини, които не мога да ти разкривам точно сега, нямам време за подобни неща. Това трябва да го прескочим. Няма достатъчно време да се опознаем; трябва да подтикнем процеса. Зная, че ти звучи откачено, но не можем ли някак да ускорим първите три месеца и да преминем към по-уютния етап на прекарване на вечерите заедно пред видеото?