Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 140

— Момиченцето ми — дрезгаво рече той. Когато накрая ме пусна, в очите му имаше сълзи.

— Викам да съдиш „Еко“ — добави той. — Тая жена е вещица, проклета вещица.

— Не бива така да говори за съпругата си — прошепна тихичко Антон в ухото ми.

— С какво да ти помогна? — попита ме баща ми.

— Благодаря ти, но предпочитам да забравим цялата история. Ема, миличка, кажи „здравей“ на дядо!

— Виж й личицето — изгука татко. — Каква си ми картинка!

Дебс приготви напитки и радостно каза на Антон:

— Твоите хора пак се проявиха.

— Какво имаш предвид, мамо?

Дебс леко се намръщи при това обръщение, но продължи:

— ИРА. Отказват да сложат оръжие.

Това се повтаряше всеки път, когато в новините споменаваха за ИРА и Антон отдавна се беше отказал да обяснява на Дебс, че не е неин член. Но той е ирландец и на нея това й стига. По принцип тя не одобрява другите страни. Като изключим Прованс и Алгарв, тя не разбира защо целият свят не може просто да бъде английски.

След това Антон поздрави Джошуа и Хети, осемгодишния син и десетгодишната дъщеря на Дебс от първия й брак.

— А — възкликна сърдечно той — „Царевичните деца“.

Дебс мисли, че той ги нарича така, защото и двамата са руси. Но „Царевичните деца“ е роман на Стивън Кинг и не става въпрос за цвета на косата им, в тях има нещо нереално: прекалено са чисти и спретнати.

— Здравей, Джошуа, здравей, Хети — приведох се да ги поздравя, то те отбягваха да ме погледнат в очите. За разлика от други груби деца, не ме блъснаха и не побягнаха. Послушно стояха пред мен, гледайки съсредоточено нещо невидимо над рамото ми. Антон казва, че като пораснат, ще станат убийци и ще насекат Дебс с брадва, докато спи.

После, като мъничък вихър, в стаята се появи Попи. Беше странно мъничко копие на татко, но с рошава, къдрава перука.

— Лили — изписка тя, — Антон. И Ема! — Целуна ни всичките, после сграбчи Ема за ръката и избяга от стаята с нея. Попи е голяма чаровница и сме лудо влюбени в нея, преди всичко Ема.

Когато най-накрая седнахме на масата, обядът се оказа жалка работа. Първо Дебс се извини за състоянието на печеното телешко.

— За жалост, трябваше да го ядем преди един час.

— Извинявай — промълвих аз.

Но това беше само прелюдия към основната програма — да злорадства над статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Сигурно си почервеняла от срам, Лили. На твое място щях да потъна в земята. Да умра. Да ме е срам да си покажа лицето. Като си помисля колко хора го четат и те осъждат, сигурно си страшно разстроена.

— Да — сведох поглед към чинията си — ще ти бъда благодарна, ако не го обсъждаме.

— Разбира се. Сигурно ти се иска да не се е случвало. Да напишат такива отвратителни неща за теб и да ги отпечатат в национален всекидневник с тираж от няколко милиона… Ако бях на теб, щях да се самоубия.

— Бих ти спестил труда и ще го направя собственоръчно — отговори лъчезарно Антон, — ако веднага не млъкнеш.

Дебс почервеня.

— Да извиняваш. Опитах се да проявя съчувствие. След такава ужасна, унизителна, срамна…

— Стига — отсече татко. Прозвуча така остро, че Дебс за момент доби неуверен вид, след което той направи грешката да оближе ножа си за масло и тя се нахвърли да му прави забележки.