Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 138

Травмата, причинена от нападението, още не е отминала. Въпреки че Райт има достатъчно пари в банката, предпочита да продължи да живее в мизерен едностаен апартамент, напомнящ на бордей. Това ли мисли, че заслужава? Ако е така, навярно е права.

— В коя банка имам пари? — попитах аз. — Като изключим аванса ми, не съм видяла и петак. И каква съм била? Арогантна? По-скоро ме обсаждат самодоволници. И това не е едностаен апартамент, а апартамент с една спалня.

За първи път оптимизмът на Антон се беше изчерпал. Нищо хубаво не можеше да се каже. Нито дума.

— Трябва ли да я съдим? — попитах.

— Не знам — замислено ми отговори той — твоята дума срещу нейната и голяма част от това, което казва, е нейно мнение, а не можеш да съдиш хората за това. Но да поговорим с Джоджо по този въпрос.

— Добре — облъхна ме свеж полъх. Беше милион пъти по-лошо от материала в „Обзървър“. Онзи само заливаше с помия книгата ми, а този хвърляше кал по самата мен.

— Само отчаяни хора могат да бъдат тъй жестоки — сама се опитвах да се убедя. — Навярно е много нещастна.

— И аз щях да бъда, ако приличах на нея. Ами четките за обувки, дето ги е лепнала на рамената си? Не ти ли се повръща от тях?

Поклатих глава.

— Боже, изглеждаш много зле.

Прочетохме го още веднъж и открихме маса неточности, които бяхме пропуснали от ужас.

— Антон, излиза, че си истински дръвник.

— Дръвник ли?

— Да.

— И ОТКЪДЕ е измислила всички тези лъжи? И кучката нищо не казва за бисквитите — независимо, че бяха от най-хубавите.

— Ще се обадя на Джоджо — но отговори само телефонният й секретар.

Антон и аз се спогледахме — не бяхме емоционално готови да се справим с подобно нещо. Дори Ема беше необичайно тиха.

Помълчахме, след което Антон каза:

— Добре, имам идея.

Разпростря двете ужасни страници в средата на хола и ми протегна ръка:

— Стани.

— Защо?

Започна да рови из дисковете си.

— Я да видим. „Секс пистълс“? Не, а, ето това.

Пусна запис с фламенко.

Озадачена го гледах как пристъпя, потропва и извива ръце над главата си, докато танцуваше и тъпчеше статията. Наистина много го биваше, почти колкото Хоаким Кортес. Ема, успокоена, че напрегнатата атмосфера изглежда се изпарява, писукаше и подскачаше около него. Ритъмът се ускори и Антон затанцува по-бързо, въодушевено тропайки и пляскайки с ръце. Накрая песента свърши и той артистично отметна глава назад.

— Оле!

— Лей! — извика Ема, също отмятайки назад глава, при което едва не падна.

Започна следващата песен.

— Каня те — каза Антон.

Опитах стъпката и ми хареса, после продължих. Усърдно тъпчех лицето на Марта, но Антон ме избута.

— Нека и аз. Точно така, Ема, опитай и ти.

Ема се понесе върху снимката.

— Браво, момичето ми — окуражаваше я Антон. — Хубаво я настъпи.

После той отстъпи няколко крачки и с висок скок приземи огромните си стъпала върху лицето на Марта.

Тримата скачахме и тропахме, докато подметките ни се отпечатаха върху грозната физиономия на Марта. На финала Антон вдигна страницата като плащ на тореадор и аз промуших крака си през него, пропявайки: