Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 131
Мариан Кийс
— О, Боже — промълвих аз.
— Но сме се забърквали в много щуротии — оправдателно продължи той. — Имаме и белези — той си нави ръкава.
— И татуировки — допълни Баз.
Но ние с Джеси поклатихме аристократичните си руси глави. Не беше същото.
Джеси и аз живеехме с майка ни в Кентиш, но прекарвахме повечето уикенди у Вив. Да имаш разведени родители не беше най-доброто нещо, но и не беше толкова зле, колкото очаквах. Като се върна назад, виждам, че всичко се дължеше на сърдечността на Вив и добротата на доведените ми братя.
Джеси понасяше развода далеч по-добре от мен. Доволно изтъкваше множеството предимства да имаш „разбито семейство“.
— Можем да бъдем лоши колкото си искаме и всички трябва да са мили с нас. Помисли и за подаръците! Използван правилно, разводът може да бъде много… как да кажа?
— Доходен.
— Значи ли това, че ще ни отрупват с какво ли не?
— Да.
— Тогава е доходен.
Мама се стараеше да се отнася зряло и безпристрастно към новата жена на баща ми, но повечето неделни вечери, когато се прибирахме вкъщи, не можеше да се удържи да не попита:
— Как са ненагледните цар и царица?
— Изпращат ти поздрави.
— Вечеряли ли сте?
— Да.
— Какво? Желирани змиорки и каша?
— Филе от риба и пържени картофи.
Три години, след като се ожениха, на баща ми и Вив им се роди син, Боби, Ненагледния принц. Кръстен на Боби Муур, героя на Уест Хам. (Уест Хамптьн — английски футболен отбор. — Б. пр.)
Поболях се от ревност: татко нямаше да има никакво време за мен, щом си имаше син.
Бях твърдо решена да не ходя при малкия Боби в продължение на шестнадесет дни. Чак когато мама ме придума, промених решението си.
— Време е да пораснеш, скъпа. Всички те обичаме, но те много ти се сърдят, задето не отиваш да видиш малкото си братче. Щеш не щеш, той е част от семейството и, по дяволите, щом аз мога да отида, и ти можеш.
Нацупена, купих едно плюшено хипопотамче и заедно с Джеси хванахме влака до Дадженхам. Джеси ме развеселяваше с истории за невероятно сладкия Боби, на никоя от които не вярвах. Докато не го видях. Колебливо гушнах малкото му телце в прегръдките си и после той ми се усмихна — може и да е било неволна гримаса, но нямаше значение — и сграбчи косата ми с мъничките си пръстчета. Как може човек да ревнува от такъв малък сладуран?
Скоро след раждането на Ненагледния принц мама срещна Питър и на хоризонта се очертаха нови промени: тя се канеше да живее в Ирландия. Това създаде нов проблем. Семейството ми се разпиляваше по четирите краища на земята, а аз исках да съм с всички.
Нямаше как да живея у баща ми; стаята, в която нощувахме с Джеси, беше превърната в стая на Боби. Умолявах мама да ни разреши с Джеси да дойдем с нея в Ирландия, но въпреки че майка ми беше съгласна, Джеси не беше. Тя харесваше Лондон и искаше да остане там. Когато ми съобщи решението си, реагирах по обичайния начин, повръщайки вечерята си.
Беше абсурдно: Джеси беше на осемнадесет, а аз на двадесет, но имах чувството, че ни изпращат в различни сипиталища. Изплаках море от сълзи в деня, когато заминах за Дъблин.
Не ми стигаше мъката, че се разделям с Джеси, а и Питър имаше дъщеря — Сюзан, с шест месеца по-голяма от мен. Очаквах, че ще бъде против идването ми и ще се държи като истинска кучка — но се оказа обратното. Главно я тревожеше дали сме полусестри, или доведени сестри и се успокои, когато това се изясни, защото веднага щом майка ми и Питър се оженеха, щяхме да станем доведени сестри.