Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 116

Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.

Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по-важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.

И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.

Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:

— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.

— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.

— Знам. Но, кълна се в Бога, мисля, че е страхотна.

Вдигнах рамене. Определено чувствах тъга, че свърших с писането.

— Дай я на Ирина да я прочете — каза той. — Тя разбира от книги.

— Ще я презре.

— Може би няма.

И така, понеже още не бях готова да покажа книгата на друг, изкачих стълбите, почуках на вратата на Ирина и казах:

— Написах една книга. Чудех се дали ще искаш да я прочетеш и да си дадеш мнението.

Тя не се разскача и развика, както мнозина правят. Ти си написала КНИГА! Колко удивително! Само кимна, пресегна се към страниците и каза:

— Щи чита.

— Едно ще те помоля, бъди откровена с мен. Няма нужда да щадиш чувствата ми.

Тя ме погледна с изумление и ми обърна гръб, чудейки се какво ли унижение се каня да си причиня. И колко ли ще чакам.

Но на следващата сутрин, за моя изненада, Ирина се появи с цигара в ръка. Подаде ми купчинката листи.

— Прочела него.

— Е? — сърцето ми спря и устата ми пресъхна.