Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 106

Изглежда Джема е имала предчувствие. Веднъж по телефона каза полуизвинително:

— Знам, че съм невротична, ревнива и зла жена, която не се търпи, но, моля те, не се сближавай прекалено с него. Знаеш, че си хубава.

— Ако харесва оплешивяващи жени. (Косата ми е толкова рядка, че понякога прозира розовината на скалпа ми. Други жени казват, че ако спечелят от лотарията, ще си направят по-големи цици или по-стегнат задник. Аз бих си присадила коса, въпреки че има опасност да се инфектира, както явно стана с Бърт Рейнолдс.)

— Човек не знае, може да обича кубета. Просто сте пред очите ми, ходите насам-натам, карате ролкови кънки, той те снима на фона на площад Трафалгар, Биг Бен, Бъкингамския дворец… — нареждаше Джема.

— Улица Карнаби — допълних аз — ще отидем дотам с червен автобус.

— Да, именно, благодаря. Ще се разхождате, изпитвайки мила платонична любов. После един ден ще ти влезе прашинка в окото, той ще ти я извади, и опа! Притискате се плътно един до друг, че не може нож да прекараш, усещате как бавно пламва искрата и установявате, че отдавна сте влюбени.

Обещах на Джема, че няма за какво да се тревожи и донякъде удържах на думата си. Нямаше пламнали искри и прашинки в окото. Вместо това се влюбих в Антон още първия път, когато го видях. Но и за Джема той беше „единственият“. Изглежда му ставаше навик.

Но всичко тепърва ми престоеше и нямах представа, че ще се случи нещо подобно, когато два дни след пристигането му в Лондон вдигнах телефона и набрах неговия номер. Длъжна бях да се погрижа, но как да го държа под око? Можех да седя в някоя кола пред апартамента му и да го дебна. Само че не исках. Реших, че една предварителна среща на по чашка да се опознаем ще свърши работа. В зависимост от това как ще протече, можех да го запозная с други хора, които да се съгласят да участват в следенето.

Разбрахме се да се срещнем в седем часа един четвъртък до станцията на метрото в Хавърсток Хил. Държах под наем мизерен апартамент близо до Госпел Оук — щях да отида пеша.

Докато слизах по хълма към станцията на метрото, въздухът беше кристално чист и ухаеше на сочна трева. Хладният покой на есента току-що беше настъпил. Огненият блясък на август беше отстъпил на мека, бакърена светлина; миризмата от нагорещени кофи за смет беше заменена от сладкия аромат на златните листа и скорошният дъждец беше отмил останките от летния прахоляк. Бях спокойна, че е есен. Можех отново да дишам. Докато не се сетих, с типичната ми липса на организация, че не зная как изглежда Антон. Можех да се осланям само на описанието на Джема, което гласеше, че той е „разкошен, не можеш да си представиш“. Но непредставимото можеше да бъде и „и последният мъж да беше на земята…“ Да му се не знае, ядосвах се на себе си, примижавайки към далечната станция, надявайки се да няма прекалено много красиви мъже. (Подобна мисъл е доказателство, че развивам някаква форма на лудост.)