Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 104

Но карай да върви. Поне засега.

— С какво се занимава Антон?

Друг неудобен въпрос.

— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.

Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.

— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)

Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.

— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.

Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и заяви:

— Брей, напомняте ми на една песен.

— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.

Но вместо нея Лудият Пади подхвана:

— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“

Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.

— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.

— „Той знае спите ли…“

— Фотографът ще ви се обади за снимката.

— „Знае дали сте будни…“

— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.

— „Знае дали сте били послушни…“

— Довиждане.

— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“

Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.

— Вече е безопасно да се върнете.

— Идем, скъпа.

Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.

В кухнята Антон си съблече палтото. Под него носеше розовия кашмирен пуловер, който татко ми изпрати, в случай, че ме поканят у Греъм Нортън. (Не че татко живее в света на фантазиите, но е редовен посетител.) Пуловерът беше прекалено къс и тесен за Антон, виждаха се петнадесет сантиметра от хлътналия му стомах и един дълъг черен косъм, който се спускаше от пъпа му. Коуди веднъж нарече Антон най-зле облечения човек, когото някога е срещал, но според мен не е така. Розовото определено му отива.

— Тая дрешка май е твоя — той посочи пуловера с изненада. — Извинявай, скъпа, облякох се адски набързо, помислих, че е някой от омалелите ми пуловери. Е, казвай, как мина с гостенката ти?

— Абе не знам. Като че не беше зле, докато не срещна Лудия Пади.

— Боже! Само не отново. Какво стана този път? Да не я покани на среща?