Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 8

— Знам. Съжалявам. Не исках да бъда груб, Златна Луна. Просто последните дни бяха много изнервящи. Толкова съм уморен, че не мога да мисля нормално. Ще се прибера в стаята си.

— Ханджията я даде на друг — каза Карамон, но бързо добави: — Но можеш да спиш тук, на моето легло.

— Не, ще легна на пода.

Танис започна да разкопчава драконозащитната си броня с очи, приковани върху треперещите си пръсти.

— Приятни сънища, приятелю — каза нежно Златна Луна.

Речен вятър го потупа по рамото съчувствено и те си тръгнаха. Тика също им пожела лека нощ и тихо затвори вратата след себе си.

— Чакай, нека да ти помогна — предложи Карамон, защото знаеше, че Танис трудно се оправя с връзките и закопчалките на доспехите. — Да ти потърся ли нещо за ядене? За пиене? Малко греяно вино?

— Не — каза уморено полуелфът и въздъхна от облекчение, когато се измъкна от бронята. Опита се да не мисли, че след няколко часа ще трябва отново да я сложи. — Имам нужда само от сън.

— Поне вземи одеялото ми — настоя Карамон, като видя, че трепери от студ.

Танис с благодарност прие завивката, макар че не беше сигурен дали трепери от студ или от силата на необузданите си емоции. Легна и се уви в одеялото и наметката си и се помъчи да диша спокойно и равномерно, защото знаеше, че Карамон няма да заспи, докато не се убеди, че се е настанил удобно. Скоро го чу да си ляга. Огънят догоря, стана тъмно. След малко се разнесе силното хъркане на Карамон и накъсаната кашлица на Райстлин.

Когато се убеди, че и двамата са заспали, Танис се протегна, сложи ръце под главата си и се взря в тъмнината.

Почти се беше съмнало, когато Господарката на драконите се върна в хана „Солен бриз“. Нощният прислужник веднага усети, че е в лошо настроение, защото блъсна силно вратата и яростно огледа хана, сякаш топлината и удобството бяха престъпление. Приличаше на урагана, който вилнееше отвън. Тя, а не вятърът, накара свещите да примигнат и донесе мрак в помещението. Прислужникът уплашено скочи, но очите на Китиара не бяха насочени към него, а към драконянина, който седеше на една маса и с почти недоловимо примигване й даде знак, че нещо не е наред.

Очите зад страховитата драконова маска тревожно се присвиха и погледът стана студен. За миг Господарката остана до вратата, без да обръща внимание на ледения вятър, който нахлу в хана.

— Ела горе! — заповяда грубо на драконянина.

Той кимна и тръгна след нея, като драскаше по дървения под с ноктестите си крака.

— Има ли нещо? — попита раболепно прислужникът, когато вратата се затвори с трясък.

— Не — изръмжа Китиара. С ръка върху дръжката на меча, тя премина край треперещия мъж, без да го погледне и се заизкачва към покоите си, оставяйки го разтреперан на стола. След кратко опипване отключи вратата и бързо огледа стаята си.

Беше празна.

Драконянинът чакаше зад нея търпеливо и безмълвно.

Китиара яростно дръпна връзките на маската си и я свали. Хвърли я на леглото и каза през рамо:

— Влез и затвори вратата. Драконянинът бързо се подчини.

Китиара не се обърна, а мрачно се взираше в разтуреното легло.