Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 10

Той си пое дълбоко дъх и се обърна към тях:

— Съжалявам. Знам, че звуча като тиранин, но ни дебнат опасности, които не мога да ви обясня сега. Няма време. Мога да ви кажа само едно — никога в живота си не сме били в по-ужасна беда, отколкото в момента. Трябва да заминем, и то веднага! — Той долови истерична нотка да се прокрадва в гласа му и млъкна.

Настъпи тишина. Накрая Карамон каза неловко:

— Разбира се, Танис.

— Багажът ни е готов — добави Златна Луна. — Можем да тръгнем, когато кажеш.

— Тогава да вървим.

— Трябва да си взема нещата — заекна Тика.

— Добре, но побързай — нареди й полуелфът.

— А-аз ще й помогна — предложи Карамон с тих глас. Облечен като Танис в открадната броня на офицер от драконовата армия, той тръгна бързо след Тика с надеждата да открадне няколко минути насаме с нея. Златна луна и Речен вятър също отидоха да си вземат багажа. Райстлин остана неподвижен. Всичко, което щеше да вземе беше при него — торбичките с безценните съставки, необходими за заклинанията му, Жезълът на Магиус и Драконовото кълбо от полиран мрамор, прибрано в невзрачната му торба.

Танис чувстваше как странните му очи го пронизват и златистият им блясък сякаш проникваше в мрака на душата му. Но магьосникът не казваше нищо. „Защо“, питаше се ядосано Танис. Той би се зарадвал на възможността да свали товара от плещите си и да разкрие истината, макар да знаеше какви ще бъдат резултатите. Но като се изключи непрестанната му кашлица, Райстлин мълчеше.

След няколко минути останалите се върнаха в стаята.

— Готови сме, Танис — каза Златна Луна с приглушен глас.

За миг полуелфът не можа да проговори.

„Ще им кажа“ реши той. Пое дълбоко дъх и се обърна, но като видя лицата им, доверието, което имаха в него, се разколеба. Не можеше да ги разочарова, не можеше да разклати вярата им. Тя беше единственото, на което можеха да се уповават. И той с въздишка преглътна думите, които щеше да изговори.

— Да потегляме — каза прегракнало и тръгна към вратата.

Маквеста Кар-Тон се пробуди от дълбокия си сън от удари по вратата на каютата. Свикнала да прекъсват почивката й по всяко време, тя скочи и посегна към ботушите си.

— Какво има?

Преди да чуе отговора, вече преценяваше състоянието на кораба и ситуацията. Един поглед през амбразурата й показа, че вятърът е стихнал, но от полюшването на „Перешон“ усети, че морето все още се вълнува.

— Пътниците са тук — извика първият й помощник.

„Сухоземни плъхове“, помисли горчиво Маквеста, въздъхна и събу ботуша, който почти беше нахлузила.

— Върнете ги — нареди тя и отново си легна. — Няма да отплаваме днес.

Отвън, изглежда, започна някакъв спор, защото дочу първия помощник да повишава гневно глас и някой друг да му отвръща. Маквеста уморено се изправи. Помощник-капитанът, Бас Он-Кораф, беше минотавър — раса, която не се отличаваше с благ характер. Беше изключително силен и известен с това, че убива без причина — една от причините да тръгне по море. На кораб като „Перешон“ никой не задаваше въпроси за миналото ти.