Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 54

Гилтанас сви юмруци, лицето му беше пребледняло от гняв и страх.

— Верминаард изобщо не приличаше на Ариакас. Злата сила на този човек е огромна. Той е колкото жесток, толкова и умен и именно неговата стратегия е в основата на многобройните победи на драконовите армии. Не мога да опиша мъченията, които преживяхме, докато бяхме в ръцете му. Не мога дори приблизително да ви кажа какво правиха с нас.

Младият елф трепери яростно. Силвара посяга да го утеши, но той се дръпва и продължава разказа си.

— Най-накрая ни помогнаха да избягаме. Намирахме се в самия Санктион — ужасен град, построен в долината, образувана от вулканите Господарите на Съдбата. Те са надвиснали над нея и мръсният им дим трови въздуха. Всички сгради са нови и модерни, построени с кръвта на робите. Врязан в склоновете на планините, се намира храмът на Такхисис, Кралицата на мрака. Драконовите яйца бяха скрити в сърцето на вулканите. Точно оттам минахме със Силвара. Няма да описвам храма, само ще кажа, че е изпълнен с мрак и пламъци. Огромни колони, издялани в пламтящите скали, пронизват горещите пещери. По тайни проходи, известни само на жреците на Такхисис, слизахме все по-надолу и надолу. Ще питате кой ни е помогнал? Не мога да ви кажа, защото ще застраша живота й. Ще добавя само, че някой от боговете трябва да ни е закрилял.

Тук Силвара го прекъсва тихичко с думата «Паладин», но Гилтанас поклаща глава.

— Стигнахме до най-долните помещения и открихме яйцата на добрите дракони. Отначало всичко изглеждаше наред. Имах… план. Знаех как можем да освободим яйцата. Минавахме от пещера в пещера и виждахме яйца със златни, сребърни и бронзови черупки, които проблясваха на светлината на огъня. И тогава…

Елфът млъква. Лицето му, бледо като смъртта, пребледнява още повече. Уплашен, че може да припадне, нареждам на един от Естетите да му донесе вино. Той отпива глътка, съвзема се, но от блуждаещия му поглед разбирам, че отново преживява ужаса, на който е бил свидетел. Колкото до Силвара, за нея ще пиша, когато му дойде времето. Гилтанас продължава:

— Стигнахме до една пещера, но в нея нямаше яйца, а само черупки… смачкани, счупени. Силвара изкрещя и аз се уплаших, че ще ни разкрият. Не знаехме какво предвещава това, но кръвта ни се смрази така, че дори вулканът не можеше да ни стопли.

Гилтанас млъква. Силвара хлипа тихичко. Той я поглежда и за пръв път виждам в очите му любов и състрадание.