Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 3

— Остави ме на мира! — чувам гласа си.

Блъскам я…

Тя полита…

Всичко става много бавно. Сякаш пада цяла вечност… Искам да я хвана… Но не мога да помръдна.

Тя се удря в пречупената колона.

Кръв… кръв…

— Яс — шепна и я прегръщам.

Но тя не отговаря. Кръвта облива камъните и те вече не блестят. И в тях, както в очите й, светлината е угаснала…

И тогава земята се разцепва. Колоните се издигат от изпепелената почва и пробождат небето! Настава мрак и чувствам ужасна, изгаряща болка в гърдите си…

— Берем!

Маквеста стоеше на бака и гледаше кормчията си.

— Берем, казах ти, че идва буря. Искам корабът ми да бъде на сигурно място, а ти какво правиш? Стоиш и зяпаш морето! Да не би да тренираш за паметник?! Размърдай се, дръвнико! Не плащам на паметници!

Мъжът се стресна. Лицето му пребледня и той се сви. Изглеждаше толкова жалък, че капитанът на „Перешон“ почувства вина, задето си е изкарала яда върху безпомощно дете.

„Та той е точно това“, каза си тя уморено. Макар да беше 50 или 60-годишен и един от най-добрите кормчии, които е имала, умствено той бе дете.

— Съжалявам, Берем — въздъхна Мак. — Не исках да ти крещя. Просто бурята… ме изнервя. Хайде, стига, не ме гледай така. Ех, ако можеше да говориш, щях да знам какво става в главата ти, ако в нея изобщо има нещо! Е, както и да е. Свърши си работата и слез долу. Най-добре ще е да си лежиш в койката, докато ураганът премине.

Берем й се усмихна с естествената, открита усмивка на дете.

Маквеста поклати глава и се отдалечи, погълната от мисълта как да подготви любимия си кораб за предстоящата буря. С ъгълчето на окото си видя Берем да се тътри надолу, но забрави за него, когато първият й помощник се появи и съобщи, че една трета от моряците й са толкова пияни, че за нищо не стават…

Берем лежеше в помещението за екипажа. Хамакът му яростно се залюля, когато първите пориви на бурята атакуваха кораба, докато акостираше в пристанището Флотсам в Кървавото море на Ищар. Като положи ръцете си, които изглеждаха твърде млади за тялото на петдесетгодишен човек под главата си, той се загледа в лампата, която се люлееше от гредите.

— Виж, Берем, тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували в тази гора, а не сме я виждали.

— Не е странно. Направили са я животните.

— Надявам се да видим някоя сърна. Цял ден не уловихме нищо. Мразя да се прибирам с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Свивам рамене и я следвам. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно. Няма лози, които да те препъват. Няма бодливи храсти, които късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.

Книга 1

Глава 1

Полет от мрака към мрака.

Офицерът от драконовата армия бавно слезе по стълбите от втория етаж на хана „Солен бриз“. Минаваше полунощ и повечето посетители отдавна си бяха легнали. Единственият звук идваше от вълните, които се плискаха върху скалите на Кървавия.