Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 2

Стигаме до просека. Ако гръм е ударил тази гора, точно това е било мястото. Земята наоколо е обгоряла и опустошена. Забелязвам, че някога тук е имало постройка. Прекършени, порутени колони стърчат като кости от разлагаща се плът. Над мястото тегне злокобно усещане. Нищо не расте тук, нищо не е поникнало от много пролети. Искам да си тръгна, но не мога…

Пред мен се открива най-красивата и вълнуваща гледка, която съм виждал в живота и сънищата си… Част от каменна колона, инкрустирана със скъпоценни камъни! Не съм познавач, но мога да преценя, че са изключителни! Разтреперан, хуквам диво напред, коленича пред опожарения камък и избърсвам мръсотията и пепелта.

Тя се отпуска на колене до мен.

— Берем, колко е красиво! Виждал ли си някога нещо подобно? Такива прекрасни камъни на такова ужасно място. — Тя се оглежда, чувствам, че потръпва. — Чудя се какво ли е имало тук. Долавям свято и същевременно злокобно излъчване. Сигурно е било храм преди Катаклизма. Храм на старите богове… Берем! Какво правиш?

Извадил съм ловджийския си нож и се опитвам да изстържа един блестящ зелен камък. Голям е колкото юмрука ми и сияе по-ярко от слънчев лъч върху зелено листо. Колоната се рони под ножа ми като пясък.

— Спри, Берем! — Гласът й е рязък. — Това е… светотатство! Мястото е посветено на някой бог! Сигурна съм!

Зеленият кристал е студен, но същевременно гори със собствен блясък. Не обръщам внимание на възраженията й.

— Ха! Преди малко каза, че това е Портата на Дъгата! Права си! Намерихме богатството под нея, както се казва в старата легенда. Ако това място е било свещено за боговете, явно са го изоставили отдавна. Огледай се, това са само развалини! Ако са искали да го запазят, щяха да се погрижат за него. А и едва ли ще имат нещо против да взема няколко от тези скъпоценни камъни…

— Берем!

В гласа й се долавя страх. Наистина е уплашена. Глупаво момиче. Почва да ме дразни. Почти съм издълбал камъка. Мога да го извадя.

— Слушай, Ясия! — Целият треперя от възбуда. Едва говоря. — Нямаме с какво да преживяваме след пожара и тежката зима. Тези скъпоценности ще се продадат добре на пазара в Гаргат и ще можем да се махнем от това ужасно място. Ще отидем в някой град, например в Палантас! Винаги си искала да видиш какви чудеса има там.

— Не, Берем, забранявам ти! Това е светотатство! Гласът й е строг. Никога не съм я виждал такава. За миг се разколебавам. Отдръпвам се от прекършената колона, украсена със скъпоценни камъни. Аз също започвам да усещам, че това място крие нещо злокобно. Но камъните са толкова красиви! Когато ги погледна, блясъкът им ме заслепява. Тук няма никакъв бог. Никой от боговете не го е грижа. На никой от тях не му трябват камъни, вградени в някаква стара, срутена колона.

Посягам да извадя камъка с ножа си. Той сияе като слънчев лъч, преминал през зелените листа на дърветата…

— Берем! Спри!

Ръката й сграбчва моята, ноктите й се впиват в плътта ми. Боли… Ядосвам се и, както става понякога, пред очите ми се спуска завеса. Усещам, че се задушавам. Главата ми така пулсира, че очите ми сякаш всеки момент ще изскочат.