Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 204

Точно преди разсъмване, когато небето на изток изсветля в очакване на слънцето, Храмът на Такхисис, Кралица на Мрака, избухна. Светлината беше ярка и заслепяваща сякаш се раждаше нова звезда. Заради нея те не можеха да виждат ясно, но останаха с впечатлението, че блестящите останки от Храма се понесоха във въздуха от силна небесна вихрушка. Все по-сияйни те се издигаха в звездния мрак, докато заблестяха като звезди.

И наистина бяха звезди. Една по една отломките от Храма заеха мястото си в небето, запълвайки двете черни дупки, които Райстлин беше видял миналата есен, когато погледна към небето от лодката в езерото Кристалмир.

Съзвездията отново светеха в небето.

Храбрият воин Паладин — Платиненият дракон — зае мястото си в едната половина на нощното небе, а срещу него се появи Кралицата на Мрака, Такхиеис, петоглавият многоцветен дракон. И те продължиха вечния си кръговрат, всеки дебнещ другия, докато обикаляха Гилеан, богът на Неопределеността, Везните на равновесието.

Завръщане у дома.

Нямаше кой да го приветства, когато влезе в града, защото пристигна в пустотата на тихата, черна нощ. Беше отпратил зеления дракон да очаква нарежданията му. Не мина през градските врати, затова никой от пазачите не видя пристигането му.

Но нямаше и нужда да влиза през портите. Границите, създадени за обикновените смъртни, вече не го засягаха. Невидим и неизвестен той вървеше по тихите, спящи улици.

Все пак имаше един, който усети присъствието му. В голямата библиотека Астинус, както винаги прилежен в работата си, спря да пише и вдигна глава. Писалката му за миг увисна над пергамента, после той сви рамене и продължи отново хрониките си.

Мъжът вървеше бързо по тъмните улици, подпирайки се на жезъл, украсен с кристална топка, стисната в златна драконова лапа. Кристалът беше тъмен. Нямаше нужда от светлина, за да вижда пътя си. Знаеше къде отива. Беше изминавал този път в ума си столетия наред. Черната роба леко шумолеше около глезените му, докато вървеше, а златистите очи, светещи изпод черната качулка сякаш бяха единствените искри светлина в спящия град.

Той не спря, когато стигна центъра. Дори не погледна изоставените сгради, чиито тъмни прозорци изглеждаха като очни кухини на череп. Стъпките му не се разколебаха, когато тръгна между студените сенки на високите дъбови дървета, макар те да плашеха дори кендери. Безплътните бдителни ръце, които се протягаха към него, паднаха в праха под краката му и той ги прегази без да се замисля.

Пред него изникна висока кула, черна на фона на небето, като прозорец, издълбан в мрака. Тук мъжът спря, застана пред вратите и погледна кулата. Очите му попиваха всичко и мълчаливо се възхищаваха на срутените кули и полирания мрамор, който блестеше в студената, пронизваща светлина на звездите. След това доволно кимна с глава.

Златистите очи се обърнаха към портите на Кулата и към ужасяващата роба, която се развяваше от тях. Никой смъртен не би могъл да застане пред тези ужасни врати без да полудее от безименен ужас. Никой смъртен не би могъл да премине невредим през дъбовете-пазачи.