Читать «Етан от Атон» онлайн - страница 53

— Какво, по дяволите, всъщност прави Милисор тук? — нахвърли се той на Куин, когато тя за малко се върна в стаята си.

— Ами нищо. Очаквах повече от него. — тя сви рамене и отпускайки се на креслото, механично започна да навива около пръста си кичур от черната си коса. — Не е съобщил на местните власи за изчезването на Окита. Не е изкарал скрити помощници. Не е предприел нито една стъпка в опит да напусне станцията. Времето, което гем-полковника губи за поддържане на прикритието си, говори за това, че се е окопал тук за дълго. Преди седмица си мислех, че той просто чака кораба от Атон, на който пристигнахте, но сега е ясно, че тук го задържа нещо друго. Освен това проблема, който го занимава, е по-важен от предполагаемото дезертьорство на подчинения му.

— И колко още ще трябва да кисна тук?! — взриви се Етан и започна раздразнено да крачи насам-натам из стаята.

— До момента, в който се изясни нещо, предполагам. — Ели разпери ръце и съчувствено се усмихна. — Някои неща, може би, вече са изяснени, макар и не в наша полза. Милисор, Рау и Сети претърсват цялата станция, пъхат се навсякъде като невидими и непрекъснато се връщат до онзи коридор, пред екологичната служба. Отначало не можех да разбера защо. По дрехите на Окита нямаше никакви „бръмбари“, освен това за по-сигурно ги изпратих по пощата на адмирал Нейсмит. Явно проблема не беше в тях. И тогава се сетих, че решението е в конструкцията на самата секция. Онези трижди проклети протеинови апарати се намират точно зад стената на коридора. Мисля, че Окита е имал под кожата присаден някакъв миниатюрен радиомаяк, който отговаря само на точно кодиран сигнал. Скоро някой нещастник ще си счупи зъб в него, ядейки свинското си рагу. Надявам се, че това няма да е транзитник: те вечно завеждат съдебни дела… Но стига толкова за идеалните престъпления! — Тя уморено въздъхна. — Милисор още нищо не е разбрал — продължава да яде месо.

Етан изведнъж почувства, че се е уморил до смърт от салати. И от тази стая, и от напрежението, умножено от неопределеността и безсилието му. И от командир Куин, и от онези безсрамни маниери, с които се опитваше да го прикотка.

— А защо трябва да вярвам на думите ви, че станционните власти не са способни да ми помогнат! Вие не ми дадохте никакво доказателство! — тръгна той в атака. — Аз не съм убивал Окита! Не съм извършил нищо противозаконно! Аз и с Милисор нямам никакви проблеми — вие, струва ми се, сте тази, която воюва с него. Той изобщо нямаше да ме помисли за таен агент, ако Рау не беше открил онзи ваш „бръмбар“. А вие ме забърквате все повече и повече, само заради вашата шпионска задача!

— Те биха ви отвлекли във всички случаи. — възрази Куин.

— Да, но тогава щеше да ми се наложи само да убедя Милисор, че на Атон го няма онова, което търси. На разпита можеше и да успея да направя това, ако вашата намеса не беше предизвикала подозренията му. Дявол да го вземе, нека дори да дойде в нашите Центрове и да провери, ако толкова му се иска!