Читать «Подаръци за зимния празник» онлайн - страница 25

Роик седеше в преддверието и слушаше скърцането на стария дом. От гостната, която се виждаше през една отворена врата, светлината на камината позлатяваше въздуха. Зад другата врата се намираше кабинетът на госпожа професорката, пълен с книжни рафтове. Светлината от гостната играеше по позлатените букви на старинните ръкописи. Дойде му наум, че когато беше страж в Хасадар, никога не му се е налагало да се справя с гадна сцена — от онези, когато кръвта залива стените — в такъв дом, където е имало толкова книги.

Мина доста време, преди госпожа професорката да се върне в приемната.

Роик почтително наведе глава.

— Болна ли е, госпожо?

Уморената жена сви устни и въздъхна.

— Вчера определено беше болна. Отвратително главоболие — толкова силно, че плачеше и едва не повърна. Но тази сутрин й се струваше, че всичко е преминало. Или поне тя така каза. Много й се иска всичко да е преминало. Може би се е старала твърде много.

Роик обезпокоено погледна нагоре.

— Тя съгласи ли се да го види?

Напрегнатото лице поомекна малко.

— Да.

— И всичко ще е наред?

— Мисля, че вече ще е. — Устните й се опитаха да се усмихнат. — Както и да е, Майлс заповяда да се прибирате в къщи. Каза, че ще остане тук и ще позвъни, ако му потрябва нещо.

— Да, госпожо.

Той стана, отправи й нещо като полувоенен поздрав, взаимстван от м’лорд и излезе на улицата.

* * *

Нощният охранител, дежурящ на вратата, докладва на Роик, че след заминаването му никой не се е връщал в къщата. Празненството в императорския дворец щеше да продължи до разсъмване, макар и Роик да не смяташе, че гостите от дом Воркосиган ще се задържат там толкова дълго: през деня и вечерта им предстояха тържествени мероприятия в замъка. Той върна взетата назаем кола в подземния гараж, радвайки се че по пътя си през доста неспокойните райони, лежащи между университета и техния квартал, тя не получи никакви повреди, заради които щеше да му се налага да говори със собственика й.

Той тихо мина през тъмните помещения на огромния замък. Там цареше тишина. Кухненската армия най-накрая беше прекратила подготовката за утрешната атака. Прислужничките и лакеите бяха легнали да спят. Макар Роик да съжаляваше, че няма да участва във вълнуващите дневни събития, той обичаше тези тихи нощни часове, когато изглеждаше, че целия свят е само негов. Естествено, три часа преди съмване кафето щеше да стане насъщна потребност почти като кислорода. Но два часа преди съмване животът отново ще набере ход: всички, които имат ранни задължения, ще започнат да се будят и да слизат долу, за да започнат работа. Той слезе в подземието, за да провери охранителните монитори и започна обиколката на дома. Етаж след етаж, прозорци, врати. Винаги в различна последователност и по различно време.

Когато минаваше през главния вестибюл, от полутъмната читалня пред библиотеката се чу скърцане и лек звън. Той спря за секунда, намръщи се и тръгна на пръсти, опитвайки се да стъпва колкото се може по-леко по мраморните плочи на пода и да диша през уста — така беше по-тихо. Сянката му подскачаше, преминавайки от една мъждукаща лампа към друга. Той специално проследи дали сянката му няма да се окаже пред него когато стигне до вратата. Плъзгайки се през полуотворената врата, той се взря в полумрака на стаята.