Читать «Памет» онлайн - страница 264

— Вие се цените високо, а, лорд Воркосиган?

— Научих се — кисело призна Майлс.

— Тогава, сигурно, и ние ще можем. — Ворховиц се облегна на стола си и по устните му заигра странна удовлетворена усмивка.

— Имай предвид — вметна Грегор, — че ти, като най-млад член на това твърде разнородно общество, със сигурност ще получаваш най-неприятните задания.

— Това е сигурно — измърмори Ворховиц с блеснали очи. — Колко приятно ще е да отстъпя мястото на най-младия на някой по… хм… активен.

— Възможно е задачите да нямат абсолютно никаква връзка помежду си — продължи императорът. — Това не може да се предскаже. Ще бъдеш хвърлен в дълбокото и или ще потънеш, или ще се научиш да плуваш.

— Но не съвсем без поддръжка — възрази Вортиц. — Ние, останалите Ревизори, ще сме готови да му дадем няколко съвета от брега.

По неведоми причини пред Майлс проблесна картина: ето, цялата тълпа Ревизори седят на шезлонги на плажа, държейки в ръка чаши с плодове на клечка, и след задълбочени дискусии присъждат на Майлс точки за стил, докато той изчезва под повърхността, бълбукайки отчаяно.

— Това… не беше наградата, за която исках да помоля, когато дойдох — призна Майлс, чувствайки се невероятно сконфузен. Хората никога не следваха твоя сценарий. Никога.

— А каква награда щеше да поискаш? — търпеливо се поинтересува Грегор.

— Исках… Знам, че ще прозвучи идиотски… Исках със задна дата да променя данните за уволнението ми от Службата: като капитан, а не като лейтенант. Знам, че такива повишения — след края на службата — се дават като особена награда, най-вече за да се вдигне размерът на пенсията — тя е половин офицерска заплата. Не искам парите. Само званието. — Е, каза го най-сетне. Наистина звучеше идиотски. Но беше вярно. — Сърбяща раничка, която никак не мога да почеша. — Майлс винаги бе искал да получи капитанското звание по право, за неоспорими заслуги, а не да го измоли като услуга. Той направи кариера без да изпада до нуждата от услуги или милостиня. Но освен това той не искаше през целия си останал живот да се представя като лейтенант.

И в този момент Майлс със закъснение осъзна, че това предложение за работа не бе поредната вежливост на Грегор, която предполагаше отказ. Императорът и тези сериозни хора се бяха съвещавали почти цяла седмица. „Аз наистина съм им нужен. На всички, не само на Грегор. Колко странно.“ Но това означаваше, че имаше още един коз.

— Повечето други Ревизори са со… — той едва успя да прехапе езика си на толкова привичната дума „солидни“, — пенсионирани старши офицери, адмирали или генерали.

— Но ти си пенсиониран адмирал, Майлс — весело отбеляза императорът. — Адмирал Нейсмит.

— А! — Не се беше сетил за такъв поглед върху нещата; той застина в продължение на цял удар на сърцето си. — Но… това не е публично, не и на Бараяр. А Ревизорската длъжност… тя наистина се нуждае най-малко от капитан, не смяташ ли?

— Удря в една точка, а? — измърмори Ворховиц.