Читать «Стоян» онлайн - страница 6

— Дай ми от ония пари, които ти донесох от баща си — казваше тя всеки ден; а бащините й пари и за сватбата не стигнаха. — Аз ще да си ушия кадифен фустан, защото си е ушила и Тодарица — казваше тя.

— Уший си.

— Аз днес ще да ида на гости у Боюклийци.

— Ти би по-добре направила, ако да поседеше дома и ако да поразгледаше що правят слугините… Тъй се къща не върти! Хората ще да захванат да ни се смеят… Лулчовица ми рече завчера, че нашите слуги са станали бакали и продават по махалата и масло, и сирене — рекъл Стоян.

Като скокне моята снаха, като викне, като заплаче. „А що търсиш ти, казва, у Лулчовичини? Зная аз защо ти ходиш у тях… Лулчовица е твоята първа любовница… Боже, кой дявол ме е накарал да взема българин! Чуеш ли, аз не съм българка и не ще да живея като слугиня. Ако си искал слугиня, то би трябвало да вземеш жена из Паничерето. Не ща аз да работя. Боюклийката ми каза вече защо ти ходиш у Лулчевичини… Аз всичко зная.“

— Не ща аз да ходиш у Боюклийци — рекъл Стоян, — тия са развалени и развратни хора. Не ходи ти в тая къща!

— Ще ида, ще ходя, всеки ден ще ходя — казала снахата ми и отишла.

Боюклийката беше една такава развратна жена, каквито рядко се намират и на Фенер. В нейната къща пловдивските кокони си търсеха мъже; а владишките дякони — жени. Ходеха у нея и турци, и цигани.

XI

Из ден на ден снаха ми захвана да става по-лошава, по-развратна и по-непослушна. Щом Стоян излезе и иде по работата си, то тя се накити като царица и тръгне да ходи по махалите… До ушите ми дойдоха гласове, че тя се била запознала с владишкият дякон и правила с него всякакви маскаралъци. „А какво гледа Стоян? — си помислих аз. — Моят брат трябва или да е обезумял, или нищо да не види. Ослепила го е тая зъмя усойница“. Не можах вече да търпя и една неделя се събрах и отидох да видя брата си и да му разкажа що се говори за жената му. Влязох и гледам. Седи Стоян на мендерлъкът бледен, невесел и замислен.

— Добър ден, брате! — му рекох аз.

— Добре дошла, сестро! — ми каза той и погледа ме в очите така, чегато искаше от мене помощ.

— Отдавна не съм те видяла и дойдох да те видя здрав ли си.

— Не ти би трябвало да дойдеш при мене, а аз при тебе… Прости ме, Тоте, че съм заборавила и тебе заради нея… Всичко, всичко бях заборавил… Заборавил бях бащината си воля, заборавил бях роднините си, заборавил бях майчините си кости, заборавил бях и сам себе си; а тя… Тежко ми е, сестро, жално ми е! Аз съм я обичал като очите си; а тя ме е променила за един фанариотски чапкънин, за един пашовски оланин! Имането си аз разсипах за нея, здравето си изгубих… Ала не, Стоян не е фанариотин, Стоян не е от ония хора, които прощават и които заборавят онова зло, което сте им направили!… Моята чест и моето име никой не смее да погази, защото аз съм се родил от честни родители… Тежко ономува, който настъпи честта ми!

— А ти, брате, не мълчи, а посъди я, покарай ю се, поуплаши я… Затвори я и не пущай я; а то хората ще да захванат да ти се смеят и в очите! — казах аз.