Читать «Стоян» онлайн - страница 8
Любен Каравелов
— Добре би аз направил, ако да слушах сестра си; но…
Влезе владишкият Евстатий и прекъсна разговорът ни.
XIII
Отец Евстатий приличаше във всяко едно отношение на своите братя фанариоти: развратен, пиян, безсъвестен, лъжец и т.н. Никакъв срам нямаше тоя капасъзин. Аз познавах много хорица из Пловдив, които бяха провикале „юре-варе“ от тоя злодеец: закачаше жените и момичетата, намигаше им в черковата; щипеше ги в онова време, когато ходеше из черковата с кандилката; ходеше нощя по кавенетата, дето играя кючеци и циганки… Аз мисля, че такъв развратен човек рядко можеше да се намери на тоя свят.
Влезе той в одаята, приближи се до жените, поздрави ги; а после вече се обърна към Стояна и рече:
— А ти, кир Стоене, все дома седиш, като да си калугерин.
— Не казвай като калугерин; а кажи, като честен човек, защото калугерите са днес заборавили вече и за бога, и за срам, и за чест, и за почтение… Я погледай ти на себе си и виж на кого си заприличал!… И келешите по кавенетата имат повече честност, нежели ти. Вън из къщата ми, вън отпред очите ми, вонящо куче! Да не съм аз Стоян, а мокра кокошка, ако ти не строша главата като на котка. Вън!…
— Мъжът ми е полудял… — каза моята прокопцана снаха.
— Вежете го и заведете го в черковната темница — каза Боюклийката.
— Оставете ме на мира и не навождайте ме на грях… — каза Стоян и посочи с пръст към вратата.
— Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин… Срам ме е с него и пред хора да изляза — каза снаха ми.
— Истина е било по-добре да не си ме знаяла и да не съм те знаял — отговори Стоян сърдито.
— А вие се напуснете — рече отец Евстатий. — Владиката ще да ви разреши. Ако искате, то аз ще да поговоря за вас с владиката.
— Поговори — каза Теофану.
— Поговори — повтори Боюклийката.
Стоян повече нищо не проговори; но по лицето му се видеше, че е намислил да направи нещо не твърде добро. Най-после Боюклийката и дяконът си отидоха и ние останахме сами.
XIV
Дълго време седеше Стоян и мълчеше; а моята снаха стоеше, гледаше из прозорецът и плачеше.
— Теофану! — проговори Стоян тихо и печално.
— Що е? — отговори тя.
— Ела тука и послушай ме какво ще да ти кажа.
— Аз слушам и оттук.
— Ти си днес моя жена и аз имам пълно право да правя с тебе, щото ща. Чуеш ли? Кажи ми ти: обичаш ли ме барем малко, или не?… Ти твърде добре знаеш колко съм те аз обичал…
— Не трябва ми твоето обичане… Аз те не обичам, аз ще да те напусна, аз ще да кажа на владиката, че ти ме мъчиш по цял ден…
— Насила обич не бива — рече Стоян и поклати главата си. — Ако ние да живееме и за нататък така, както сме живели в последните шест месеца, то и аз мисля, все е най-добре да се напуснеме! Не ща аз да храня любовницата на владишкият дякон, не ща аз да бъда пезевентин на пловдивските чапкъни…
— Ще да ме храниш… Чуеш ли? Ще да ме храниш, защото съм ти жена, защото съм венчана с тебе. Аз ще да бъда дяконова любовница, а ти ще да ме храниш…
— Ще да видиме — рече Стоян, а из очите му потекоха сълзи.