Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 62

Край Самоков се намира едно старо здание, което е окружено с различни овошки. Тая градина, която е насадена от христолюбивите манастирски затворннци, без преувеличение може да се нарече земни рай. В тая градина били кьошкове, уплетени от лози чудни, роскошни трендафили, разноцветни георгини, лалета, божури и возхитителен бял крем там падали по земята кадифени сочни праскви и кехлибарени кайсии тука са расли още гигански орехи, кестени, круши, ябълки и мушмули. А най-повече тоя рай бил рай за това, че в него се намирал Павлиновият ангел.

Зади манастира за дърветата били везани пет коня; три въоружени момчета седели на тревата и мълчали, а при тях лежал дядо Либен.

— Колко е часът? — попитал дядо Либен Благоя, който се разговарял полека с Павлина. — Проклетата бабичка каза, че калугерките всяка година излазят да чуят песента на свети Атанас и че ние можеме свободно влеземе в манастира и да откраднеме Лила; а нощта се вече преминува… Да ни не излъже старата чума; аз й обещах сто гроша. Я погледайте, момци, не иде ли някой?

— Тъмно е още и не види се. Скоро ще да захване да се разсънва и както ми се чини, калугерките ще да се упътят вече към черкова — казал Благоя.

На тоя чуден свят се намират такива личности, на които човек никак не може да погледа равнодушно; вие се радвате, когато тия се отдалечават от вас; а техните керкенезки очи се намира нещо злобно, нещо тежко, нещо убийствено. И ето, една из тия личности излязла сега пред дяда Либена; но тя се показала и нему, и Павлину ангел утешител.

— Нека момчетата да идат в градината, а ти ми дай стотях гроша — казала бабичката.

— Вървете, юнаци! — казал дядо Либен на момчетата; но тия го не чули, защото отдавна вече били там, дето трябва.

— А ти, стара брантийо, почакай тука, доде се върнат момчетата с момичето, защото очите ти гледат не на добро, ти си кадърна да ни излъжеш.

Лила чакала в градината и треперала от страх, но когато видяла Павлина, то се спуснала, прегърнала го и заборавила всичко.

— Хайде да вървим, мое сърце! — рекъл Павлин и сладко целунал своята годеница.

— Аз се боя, мой мили! Какво щат да кажат хората?

— А за какво ти са хората? Баща ми е съгласен да се вземеме, а с другите хора ние, мое пиленце, нямаме никаква работа. Хайде, не бой се, аз съм с тебе!

И той грабнал своята годеница и прескокнал през дувара, а Лила, която отдавна вече зарязала всичко, прегърнала своя годеник и заборавила се в неговите обятия. Но когато първите впачетления преминали и когато тя се поокопитила, то рекла: