Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 60

Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той гледал на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.

— Откраднал ли си пари от хаджи Генча? — попитал кадият.

— Не съм.

— А защо си ти прескачал в двора на хаджи Генча? Какво си ти правил в неговата къща посред нощ?

— Той и сам твърде добре знае защо съм аз ходил в неговата градина… Мене не трябват пари, защото аз, и баща ми сме богати хора.

— А хаджи Генчо казва, че ти си му откраднал пет хиляди гроша.

— Ако дядо Хаджия иска да му дадеме пет хиляди гроша, то аз и моя баща сме готови да му дадеме десет; но аз ще да повторя пак, че ако и да съм влязъл нощеска в къщата на дяда Хаджия, то съм влязъл съвсем за друго. Аз мога да ви се закълна… Ако хаджи Генчо каже пред мене, че аз съм му откраднал пари, то му се моля да си вземе думата назад, защото другояче аз никога няма да му простя и насила ще да го накарам да каже истината.

— А защо си ходил в къщата на хаджи Генча? Разкажи ни и ние ще да те пуснеме — казал кадият.

— Защо е ходил? Разбира се, че да си поиграе с неговата дъщеря — казал дядо Либен и изкикотил се. — Когато бях аз млад и зелен, то правех и по-чудни неща Павлин се е изметнал на мене.

— Истина ли казва баща ти? — попитал кадият.

— Тя е моя годеница — отговорил Павлин.

— Да ме простиш, да ме простиш — извикал хаджи Генчо. — Ако тя и да е твоя годеница, но аз по-скоро ще да я закопая жива, в манастира ще да я изпроводя, а никога няма да я дам тебе, ти няма да я видиш като ушите си!… Аз на хайдутин не давам дъщеря си! — казал горещо хаджи Генчо и закашлял се.

В това време хаджи Генчовица вовела Лила.

— Тато, моля ти се, дай на тоя безсовестен човек, дай на тоя калпазанин пет хиляди гроша, а аз, аз ще да го накарам да замълчи, аз ще да затъкна неговата глътка! — викал Павлин със сълзи на очите, ако тия сълзи и да блестели като сълзите на тигъра; но когато той видял своята невеста, то лицето му се изменило и той извикал със страшен, но покорен глас:

— Ако сте вие хора, а не зверове, то ви моля да бъдете по-милостиви. Аз съм уверен, че вие няма да ми направите зло! Никаква сила, никакви мъки, никакви тумруци не са в състояние да ме отделят от нея… Аз ще да захапя със зъби оногова, който се досегне до нея…

— Юнак си, мой синко, юнак си! Тъй те искам! Аз никога не съм мислил, че ти приличаш на баща си! Отсега аз съм готов да направя за тебе всичко, щото и да поискаш от мене; аз ще да дам на хаджи Генча пет хиляди гроша, а ние ще да поживееме и без неговата дъщеря.

— Ти по-добре кажи, че си имал „работа“ с хаджи Генчовото момиче и тогава хаджи Генчо нищо не може да ти направи — така казва законът — пошепнал Павлину агата на ухо; — другояче хаджи Генчо има власт над своето чедо и има право да прави с него, щото и да поиска. Гледай да не останеш без невеста.