Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 31

— Е, както щеш, хаджи, тъй и прави, ако искаш да кажеш, то добре, а ако не щеш — то прави каквото щеш.

— А ако е така, то аз искам да те помъча… Няма да ти го разкажа до утре.

— Да ти кажа, хаджи, ти не си добър човек; аз знаех това още тогава, когато те вземах за мъж… Ти никога не си приличал на другите хора — казала баба хаджийка печално.

— А де е Лила? — попитал хаджи Генчо.

— Тя отиде на чучура за вода — отговорила баба хаджийка.

— А защо е тя отишла толкова късно за вода? Да ти кажа, хаджийке, това не е добро… Ти, хаджийке, я мъчи твърде много, защото тя е останала у нас сама-саменичка. Ти би по-харно направила, ако би пратила на чучура някого от учениците: тия урсузи нищо повече не правят, а само хляба хабят.

— А нима си ти заборавил, че днеска е празник и че учениците ти не са дохождали да се учат в школото? А аз съм вече стара, а Лила е у нас само една работница — малко ли работа има в цяла една къща!…

На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.

— А вие още не сте вечеряли? — повитал хаджи Генчо своята бабичка.

— Не сме още.

— А аз, хаджийке, вече повечерях.

— Това ли искаше да ми кажеш, хаджи?

— Не, не това, хаджийке!… Почакай малко, хаджийке, и като дойде чедото ми, то аз ще да ви кажа всичко, щото зная… Аз ще да ви кажа едно голямо и радостно нещо…

Но хаджи Генчо не дочакал прихода на своята дъщеря и захванал да открива на жената си своите тайни.

— Ех, хаджийке — захванал той, — ти твърде добре знаеш, че аз съм умен и учен човек; а още по-добре знаеш, че аз съм направен от бога за големи работи; всичкият свят знае тия неща. Знае ли, хаджийке?

— Знае, хаджи, знае… А какво ще да бъде по-нататък, хаджи?

— А по-нататък ще да бъде това, че наша Лила ще да се нарече домакиня на богато ергенче.

— Кажи ми, хаджи: кой ще да вземе нашето момиче? Кой я иска?

— Кой? Не ща да ти кажа кой; аз обичам да помъча малко жените, за да се научат да търпят и да не разузнават за всичко. Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много.

— Аз съм майка, хаджи, и искам да зная какви дни очакват децата ми и кой ще да им бъде стопанин.