Читать «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))» онлайн - страница 30

— Това вино е петнайсетгодишно, хаджи, и аз не съм го купувал, а набрал съм го от моето пастушеско лозе.

— А много ли имате от старото вино, дядо Либене?

— Около триесет ведра, хаджи!

— И така, аз утре ще да ти кажа — съгласно ли е моето домочадие да приеме твоето предложение, или не… Утре ще аз да дойда тука, знаеш, така, преди обед. Прощавай, свате!

— Иди сбогом, свате! Много здраве си носи! — отговорил дядо Либен и поухилил се.

Когато хаджи Генчо отивал дома си, то броил на пръстите си: „Триесет ведра… Ако да пие човек на деня по две оки, то той за един месец ще да изпие шест-десет оки, за два месеца — сто и двайсет, а за половин година — шестстотин окици! И така, след половин година… Но дядо Либен ми каза, че има около триста оки или около триесет ведра… А може той да има и повече от триесет ведра! Нека бъде тъй, нека бъде за половин година; след половин година аз ще да кажа на дяда Либена съгласно ли е моето домочадие, или не… а дотогава ни гък-гък… Аз ще да му дохождам всеки ден на гости и ще да протакам онова — другояче се не може; аз зная, че той е твърдоглав и сърдит старец; зная и това, че той яко-яко ме не обича и щом свършиме сватбата, то той ще да затвори вратата си… Лъжеш се ти, байо Либенчо, лъжеш се ти, стари приятелю! Хаджи Генчо е старо врабче и не влазя в капана!…“

И хаджи Генчо се обърнал към дядовата Либенова къща и показал и палеца си изпомежду указателния и средния пръст. „Това ще да бъде добро нещо — продължал той да размишлява. — Да дам Лила на такова богато и на такова хрисимо ергенче — не е шега!… Дръж се, хаджи Генчо! Твоето момиченце ще да вземе такъв един юнак, когото би желали да вземат най-първите коприщенски момиченца… Тия мислят, че хаджи Генчовото семе е по-дольно от тяхното и че неговото момиченце не може да стане снаха на дяда Либена… На ви вам, мои мили момиченца!“ — извикал хаджи Генчо, а после извадил езика си и посочил го към Ламбовската махала. С това той искал да подразни момиченцата, които мислили да отнемат богатия му и умния му зет.

Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и погледала на своя султан боязливо; но когато видяла, че нейният деспот има кеф, то го попитала:

— Де беше днеска, хаджи?

— Аз, хаджийке, бях на гости и нося ти добри гласове, приготви се да ги послушаш.

— Казвай, хаджи, аз слушам.

— А тебе се иска да знаеш?

— Е, казвай де, казвай, моля ти се!… Да не си добил от момчето ми, от Костадинча, писъмце? Какво прави той? Какво прави моето детенце, моят гълъб? Здрав ли е?

И баба хаджийка се мъчила да прочете що-годе в очите на мъжа си:

— Не, хаджийке, не е това.

Веселостта, която виражала майчината любов и женската нежност, изчезнала изведнъж по лицето на баба Хаджийка и тя попитала своя мъж, но не с онова вече голямо любопитство, с което го питала по-преди: